Смилянски истории

Беше един дългоочакван ден. Днес трябваше да открием производители на един роден продукт издигнат в култ – Смилянският боб. Знаехме, че той е част от Slow Food движението в България така че заложихме на контакта с местния координатор на организацията – Захари Кехайов. Както почти винаги се случва в нашия вълшебен списък имахме само името на човека и само населеното място, в което да го търсим.  И както пътешествениците казват, че едно пътуване си заслужава, когато намериш отговорите на въпроси, които не си имал на тръгване, така и ние се радваме, когато питайки някого за нещо, което искаме да знаем, всъщност научаваме и други не по-малко ценни неща.

Оказа се, че момичето, което питахме за Захари е всъщност дъщеря на собствениците на овцеферма Манолеви. За нея ни бяха споменали по-рано, но тъй като сега не ни беше на път я пропуснахме. Но сега след срещата с Мирена – дъщерята на семейство Манолеви, сме сигурни, че трябва да посетим прохода Рожен до село Соколовци, за да се запознаем с тези хора.

Бързо разбрахме къде работи Захари и се срещнахме с него. Той с охота ни разказа как най-добре се сее и суши боб, какви видове има и разбира се какви трикове използват хората от околните села, за да продадат продукцията си под името „Смилянски боб”. Обещахме да му се обадим на есен, когато новата му реколта ще е готова, за да задели малко и за нас.

Захари ни препоръча да се срещнем с кмета на село Сивино, който мели царевично брашно на ръка в каменна мелница. Решихме, че това не е за изпускане и отпрашихме по баира. Но като знаете как ни върви на пътища, успяхме да стигнем само до село Люлка. Както казват:  всяко зло – за добро. В първата къща на селото се зачпознахме с Исен Хусаров – 78 годишен старец, който също мели царевично брашно. Е, може и да не е кмет на селото, но поне сам си беше направил воденичката в дерето до реката. Взехме му номера и обещахме, че ще се върнем на есен.

На тръгване от Смилян нямаше как да не посетим местната мандра, която ни беше похвалена няколко пъти, включително и от граничните полицаи, които ни спряха на идване предния ден. Добре че ги послушахме, защото там ядохме най-вкусния млечен десерт с диви ягоди и боровинки, който може да си представиш. Препоръчваме горещо.

Мандрата Родопа Милк е създадена от Васил и Милкана Йорданови преди 20 години по българо-швейцарски проект. Те минават през  практическо обучение в Швейцария  и реконструирайки едно старо картофохранилище в Смилян, съдават единствената мандра за швейцарски сирена в България.  Правят продукти предимно от краве мляко – кашкавали, сирена, масло, пастет. А докато си говорихме с Васил, той ни почерпи и с чаша леденостуден кефир (мляко, което се заквасва с кефирена гъба и се получава напитка, наподобяваща айран). В разговора Васил ни насочи към следващия човек, с когото да се срещнем.

Това бе Захаринка Билянова от Смолян, която преди 20 години е зарязала учителската професия, за да се занимава със събирането и преработката на диворастящи гъби, билки и горски плодове. От последните тя прави сладка за собствени нужди, но когато нейни приятели ги опитват, веднага я насърчават да произвежда повече и да ги продава. Сега Захаринка прави около 3 500 бурканчета на година и никога не остават за следващия сезон. Асортиментът включва диви ягоди, боровинки, малини, къпини. Славата им се носи чак до Пловдив, Стара Загора и Варна, откъдето редовни клиенти пътуват до Смолян само да посетят резидавата ѝ барака на пътя.

От Захаринка научихме каква е разликата между култивирания и диворастящия мурсалски чай, разбрахме за свойствата на брашното от манатарки и пробвахме пресни боровинки от района на Перелик. Тя вярва, че ключът към здравето е в народната медицина и принципите на лечителя Петър Димков. Мечтае до няколко години да направи малко цехче, в което да преработва по-бързо повече продукция. Пожелахме ѝ успех и вярваме, че това ще се случи.

Тръгнахме в посока Кърджали откъдето приключението ни щеше да продължи в района на Източни Родопи. Но преди това отделихме една нощ в писане на впечатления и подреждане на снимки от последните 3 дни. Направихме това на една тераса с чудна гледка към язовир Кърджали.

Comments are closed.