Неделна почивка

Неделята си почивахме в пъстрата градина на баба Дочка и дядо Васил до село Осеново, Варненско, където гледат грозде, ябълки, круши, бадеми, лешници, праскови, билки и мини доматчета. А козичките са на съседката:)

С аромат на лавандула

Програмата ни за днешния ден беше кратка – искахме да стигнем до Варна и на път да се срещнем с един човек, който Таня от Елхово ни препоръча. Става дума за Станимир Кабадаиев, който намерихме в двора на къщата му в село Бата. Той е биологичен производител на сливи, шипки и лавандула, като продължава и разширява започнатото от баща си преди 10 години.

Преди три години те кандидатствали по програма на фонд Земеделие и в момента строят малък цех за сушене и пакетиране на плодове. Тази година ще преработват главно тяхната продукция, а по-късно планират да сушат и други плодове и заленчуци. В момента Станимир се оглежда за пазар в България, но не изключва и възможността да продава в чужбина. Продуктите им от лавандула се приемат много добре от туристите по морските курорти, но за в бъдеще търсят и нови начини да продават продукцията си.

На тръгване се сдобихме с по една ароматна торбичка лавандула. Тя дълго ще ни напомня за тази приятна среща.

А пристигайки във Варна, първата ни задача беше да оправим бронята на колата:)

И замириса на море…

Единият от нас успя да поспи. Другият не. Фактът, че в радиус от няколко километра няма жив човек, освен може би някакви диви животни, в комбинация с горската тъмнина, силния вятър и развинтената фантазия, доведоха до многократно усилване на инстинкта за самосъхранение и придружаващия го неистов страх. И двамата негласно знаехме, че щом ни огрее лъч утринна светлина, стягаме багажа и дим да ни няма. Това и се случи. Но за наше (и на колата) съжаление, трябваше да минем наобратно през черния път, по който дойдохме вчера. Размина ни се леко – откачихме единствено задната броня на едно баирче. Е, тя така или иначе от едната страна се държеше на магия, сега поне имаме повод да я оправим цялата. В момента, в който стъпихме на асфалта се прекръстихме и отпрашихме в посока морето.

Офф Роуд колата

Офф Роуд колата

Първата ни спирка за деня беше офиса на фирма Тронка в град Елхово. Там се срещнахме с Васил Славков, който ни разказа, че те са сертифициран биологичен производител на билки с над 160 дка култивирани насаждения. Отглеждат мащерка, мента, невен, градински чай, мурсалкси чай, маточина, шипка и лайка. Над 80% от продукцията им отива на австрийския пазар, а останалото пласират на местния със собствената си марка. В сезона от април до септември, билките се събират на ръка от около 30 човека, а после отиват в сушилнята в съседното село Изгрев. Зарадвахме се да научим, че българска фирма работи от години на международен пазар, но Васил побърза да ни увери, че трябва много да се внимава с такъв тип бизнес, защото „в земеделието спокойно можеш да фалираш за една година”. На тръгване той ни упъти как да стигнем до техните насаждения с билки, за да разгледаме и ни пожела успех. Ние искрено му желаем същото.

По пътя към морето искахме да посетим и още едни хора, за които знаехме, а и няколко човека по пътя ни ги бяха препоръчали. Това беше фермата на Таня и Христо Пенови от град Средец. Намерихме ги в двора на къщата им заобиколени от усмихнатите им неуморни внучета. Докато похапвахме студена диня, Таня ни разказа за техните насаждения не далече от града и за проблемите, които среща като биологичен просизводител. Един от тях е например липсата на чиста вода за поливане на растенията, но той е решим. Докато фактът, че техните съседи по нива пръскат с машини химия върху насажденията си и понякога вятърът отнася част от нея върху последната леха на Таня, вече е истински проблем. Тя не е доволна от съществуващите  регламентиране и контрол  от страна на държавата, но дори и липсата на подкрепа не я отказва от започнатото.

Разбрахме, че семейство Пенови имат големи насаждения от круши и миналата година са правили прясно изцеден сок от тях. Увериха ни, че е бил страхотен на вкус, но за (наша) жалост отдавна е свършил. Реколтата от тази година планират да направят на сушени плодове. С удоволствие ще се свържем с тях на есен, защото тогава ще са готови и техните лук, нахут, сусам, тикви и леща. Последната е български сорт, от който Таня ни подари една кило на тръгване. Ще си я сготвим с кеф, когато се приберем.

Отправихме се към Поморие вече изморени от дългия път днес, но и с усмивка на лице, защото бленувахме да се топнем по залез в морето.

Да ти върви по мед и тахан

Следвайки упътванията на Бети от Дивата ферма, ние се запътихме към село Бориславци, за да се срещнем с бай Христо, който произвежда тахан. Там ни посрещна неговата съпруга Руска, която набързо ни покани под асмата и ни предложи да опитаме от техния тахан и мед.

Двамата се занимават с производството на тахан от 1992 година, а отглеждането на пчели е семейна традиция и днес имат над 80 кошера. Руска ни показа сусамовото растение и ни обясни начина на производство на тахан. След събирането на сусама, той се изсипва първо в съд със солена вода, а после и в чиста, за да се изчисти от нежеланите листенца и шушулки. След това той се изпича за кратко с цел да се отдели водата от семето. Сетне се изсипва в каменна мелница, която смила семената и потича таханът. Руска ни показа и уловител за прашец – малка матрица с дупчици, която се поставя на входа на кошера и отнема пчелния прашец от крачетата на пчелите. Радваме се, че техният занаят ще бъде продължен от внука им Стоян. Взехме си по един буркан тахан и мед и се запътихме към Ивайловград при другия таханджия, за който бяхме чували.

Лесно намерихме таханджийницата на Йордан, който е наследил занаята от баща си. Те заедно са построили помещението, в което днес се произвежда таханът. Йордан използва само сертифициран биологичен сусам, който изкупува от родното му село Плевун и съседното Кондово. Разбрахме, че от 1кг сусам се произвежда 750гр тахан, а когато сусамът се препече повече, таханът става по-горчив. На довиждане се сдобихме и с 1 буркан от неговия тахан и поехме към село Плевун.

Там срещнахме с Мирослав Хусков – млад животновъд, който планира да направи мандра за производство на овче сирене със специална стая за дегустации. Той вярва, че би било интересно там да идват туристи, които да участват в процеса на правенето на сирене, а ако решат да останат за по-дълго, те могат спокойно да останат в неговата къща за гости. Мирослав отглежда овце от 8 години и днес има 280 животни, които пасат на сертифицирани пасища. Той ни почерпи с прекрасното му овче сирене, на което за сега се наслаждават единствено неговото семейство и приятели. На тръгване той ни запозна с Тодор от същото село, който събира диворастящи билки и ядки от района. Пожелахме много успех и на двамата и ще се радваме да се видим отново.

Последната ни спирка за деня бе в съседното село Кондово. Там се срещнахме с Красимир Бодуров, който притежава биосертифицирани земи и е успял да запали негови съселяни с идеята за биоземеделието. За сега притежават 500 дка сертифицирана земя, но постепенно увеличават тяхното стопанство. Питайки го какво отглеждат, той ни отвърна с въпрос – “А на вас какво ви трябва?”. Търсят пазар за своята продукция и може би част от нея ще реализират в Германия или Австрия. Но разбира се повече ще се радват, ако намерят местен пазар.

Тъй като стана късно и щяхме да спим на палатка, Красимир ни препоръча бреговете на Бяла река, до които се стига по хубав черен път. Поехме по него, но не след дълго се оказа, че не е толкова равен и хубав колкото ни го описаха. На моменти колата беше с едната гума във въздуха, в други чувахме как шасито скърцаше, а в трети просто се молехме колата да не се разпадне. Дойде момент, в който просто не можехме да продължим напред, а беше твърде късно да се връщаме и просто опънахме палатката на черния път зад колата. Очертаваше се да бъде дълга и неспокойна нощ.

На изток от рая пак е рай

Като подминеш Кърджали и продължиш в посока изток, релефът и поминъкът се променят. Жегата също. Макар и да разполагахме само със следобеда на днешния ден, бяхме твърдо решили, че ще посетим поне двама-трима производители от нашия списък. За намирането им много ни помогна информацията от сайта на Новото Тракийско Злато – българо-холандска програма, която подпомага развитието на устойчивия туризъм в района на Източни Родопи.

Първата ни спирка беше в село Жълти бряг, където търсихме Таня Благова – сертифициран биологичен производител на зеленчуци. Бързо ни упътиха до оранжериите й в края на селото, но нея не успяхме да открием. За наше щастие една друга жена ни разказа за местния пчелар и ние веднага се запътихме към него.

Намерихме бай Петър Лингов в градината пред къщата си. Той на бързо ни покани да влезем и докато разкажем защо го търсим, вече държахме един буркан от неговия мед в ръцете си.  Разбрахме, че се занимава с пчеларство повече от 50 години като е почнал с 4-5 кошера, а днес се грижи за 40. Когато има паша за пчелите вади мед на 20дни,а от един кошер излизат към 10кг. Беше така добър да ни покаже вътрешността на кошера като за тази цел запали малко тор в пушилката. Димът успокои пчелите и той отвори магазина (горната част на кошера, където се слагат питите), за да ни покаже вътрешността. Под магазина се намира ядрото, където пчелното семейство се развива. Видяхме и неговата богата на зеленчуци градина, от която на довиждане ни откъсна няколко домата, чушки и грозде. Разделихме се с пожелания отново да се видим и потеглихме към село Тополово.

Там намерихме Красимир Арабаджиев, който се занимава със земеделие, пчеластво и овцевъдство. Разбрахме, че тази година е много тежка и за района на Източни Родопи, но той не губи дух. От тази есен планира какво ще сее за догодина. Почерпи ни с ябълки от неговата градина с думите:  “Ще ви дам ябълка – на нищо не мяза, ама е вкусна”. Опитахме и от неговия мед и поехме към Маджарово.

Там разгледахме природозащитния център, който се грижи за застрашените видове лешояди, гнездящи в района. На излизане от центъра вече се смрачаваше и затова бързичко се отправихме към село Горно поле, където щяхме да пренощуваме в Дивата ферма. Не веднъж ни бяха хвалили това място и чак сега наистина се уверихме, че има защо. Дивата ферма е къща за гости и стопанство на Бети и Николай Василеви. Те са сертифицирани биологични производители на зеленчуци, плодове и мед, както и био животновъди. Отглеждат над 450 крави и телета от породата Родопско Късорого говедо, които пасат над Белмекен.

Бети ни разказа за някои от местните производители на тахан, грозде, лимец и ябълки, което от самосебе си начерта маршрута ни за следващия ден.

Смилянски истории

Беше един дългоочакван ден. Днес трябваше да открием производители на един роден продукт издигнат в култ – Смилянският боб. Знаехме, че той е част от Slow Food движението в България така че заложихме на контакта с местния координатор на организацията – Захари Кехайов. Както почти винаги се случва в нашия вълшебен списък имахме само името на човека и само населеното място, в което да го търсим.  И както пътешествениците казват, че едно пътуване си заслужава, когато намериш отговорите на въпроси, които не си имал на тръгване, така и ние се радваме, когато питайки някого за нещо, което искаме да знаем, всъщност научаваме и други не по-малко ценни неща.

Оказа се, че момичето, което питахме за Захари е всъщност дъщеря на собствениците на овцеферма Манолеви. За нея ни бяха споменали по-рано, но тъй като сега не ни беше на път я пропуснахме. Но сега след срещата с Мирена – дъщерята на семейство Манолеви, сме сигурни, че трябва да посетим прохода Рожен до село Соколовци, за да се запознаем с тези хора.

Бързо разбрахме къде работи Захари и се срещнахме с него. Той с охота ни разказа как най-добре се сее и суши боб, какви видове има и разбира се какви трикове използват хората от околните села, за да продадат продукцията си под името „Смилянски боб”. Обещахме да му се обадим на есен, когато новата му реколта ще е готова, за да задели малко и за нас.

Захари ни препоръча да се срещнем с кмета на село Сивино, който мели царевично брашно на ръка в каменна мелница. Решихме, че това не е за изпускане и отпрашихме по баира. Но като знаете как ни върви на пътища, успяхме да стигнем само до село Люлка. Както казват:  всяко зло – за добро. В първата къща на селото се зачпознахме с Исен Хусаров – 78 годишен старец, който също мели царевично брашно. Е, може и да не е кмет на селото, но поне сам си беше направил воденичката в дерето до реката. Взехме му номера и обещахме, че ще се върнем на есен.

На тръгване от Смилян нямаше как да не посетим местната мандра, която ни беше похвалена няколко пъти, включително и от граничните полицаи, които ни спряха на идване предния ден. Добре че ги послушахме, защото там ядохме най-вкусния млечен десерт с диви ягоди и боровинки, който може да си представиш. Препоръчваме горещо.

Мандрата Родопа Милк е създадена от Васил и Милкана Йорданови преди 20 години по българо-швейцарски проект. Те минават през  практическо обучение в Швейцария  и реконструирайки едно старо картофохранилище в Смилян, съдават единствената мандра за швейцарски сирена в България.  Правят продукти предимно от краве мляко – кашкавали, сирена, масло, пастет. А докато си говорихме с Васил, той ни почерпи и с чаша леденостуден кефир (мляко, което се заквасва с кефирена гъба и се получава напитка, наподобяваща айран). В разговора Васил ни насочи към следващия човек, с когото да се срещнем.

Това бе Захаринка Билянова от Смолян, която преди 20 години е зарязала учителската професия, за да се занимава със събирането и преработката на диворастящи гъби, билки и горски плодове. От последните тя прави сладка за собствени нужди, но когато нейни приятели ги опитват, веднага я насърчават да произвежда повече и да ги продава. Сега Захаринка прави около 3 500 бурканчета на година и никога не остават за следващия сезон. Асортиментът включва диви ягоди, боровинки, малини, къпини. Славата им се носи чак до Пловдив, Стара Загора и Варна, откъдето редовни клиенти пътуват до Смолян само да посетят резидавата ѝ барака на пътя.

От Захаринка научихме каква е разликата между култивирания и диворастящия мурсалски чай, разбрахме за свойствата на брашното от манатарки и пробвахме пресни боровинки от района на Перелик. Тя вярва, че ключът към здравето е в народната медицина и принципите на лечителя Петър Димков. Мечтае до няколко години да направи малко цехче, в което да преработва по-бързо повече продукция. Пожелахме ѝ успех и вярваме, че това ще се случи.

Тръгнахме в посока Кърджали откъдето приключението ни щеше да продължи в района на Източни Родопи. Но преди това отделихме една нощ в писане на впечатления и подреждане на снимки от последните 3 дни. Направихме това на една тераса с чудна гледка към язовир Кърджали.

В сърцето на Родопите (част втора)

Следващата ни спирка беше Триград. Казаха ни, че там ще намерим хубаво сирене и чист високопланински мед. Точно така и се оказа. Първо посетихме местната мандра. Тя изглеждаше наполовина по-малка от мандрите, които бяхме виждали досега, но за сметка на това имаше сходна история. Закупена преди 14-15 години като рушаща се сграда, сега мандрата е реновирана и оборудвана и преработва около 1 тон мляко. Както станахме свидетели, голяма част от тази продукция се продава на място на сякаш неизчерпаемото количество туристи, които минават през града всеки ден. За щастие успяхме да се доберем за няколко минути до Диана, която ни разказа за продуктите и историята на мандрата. Тя ни препоръча да си вземем Кефалотири, а и ние бяхме твърдо убедени, че е крайно време да го пробваме с или без узо, така че изборът бе ясен. За резултата ще се похвалим допълнително.

На тръгване от Триград искахме да намерим поне един производител на мед от региона. Имахме късмета още първата баба, която попитахме на площада освен да прави мед, събира и билки. Останахме с впечатлението, че тя повече се зарадва да ни срещне отколкото ние нея и с приповдигнат дух ни отведе в малкото си ароматно складче. Там имаше различни по големина, цвят и консистенция бурканчета с мед и кашончета с връзки билки. Разбрахме, че жената се казва Севда и има 17 кошера в съседното село Жребево, а когато тя и мъжът й не се грижат за тях, събират диворастящи билки. С радост установихме, че можем да разпознаем всички налични билки – риган, мента, жълт кантарион, бял равнец, мурсалски чай. Жената смело ни подкани да пробваме от всички налични бурканчета мед и да си изберем. Заложихме на две малки бурканчета да имаме за закуска по пътя, а Севда ни увери, че ако ни харесат, няма проблем да ни прати по пощата и още. „А къде да си запишем адреса?…”

Бяхме решили, че тази вечер ще спим при нашите приятели от село Гудевица, но преди да стигнем там, искахме да посетим още едно място, което е в нашия списък – овцеферма Кехайови. Знаехме, че тя се намира около град Девин, но нямахме идея как да стигнем до там. На помощ ни се притекаха случайни местни хора, които много добре знаеха пътя за овцефермата, защото редовно си взимаха мляко и сирене от там. За съжаление обаче, нямаше как да се качим до мястото с нашата кола, затова повървяхме пеша близо час под жаркото слънце нагоре през гора и поля, докато стигнем постройките извисяващи се над околностите на Девин.

Горе ни посрещнаха Мариана Кехайова и синовете й, които като видяха изморените ни и слънчасали  физиономии, веднага ни настаниха на плътна сянка и ни почерпиха със студен айран от овче мляко. След  три глътки от този елексир вече бяхме готови да си поговорим с нашите домакини.

Преди години Рашко, съпругът на Мариана, решил да продължи заниманието на неговите родители и започнал да отглежда овце близо до Девин. В началото били 4-5 животни, а сега има 250 овце, 60 крави, 20 телета, 60 кози, 13 коня. След като видели, че няма да могат да се справят с животните живейки в града, семейство Кехайови продали апартамента си и се заселили за постоянно в планината. Когато отишли там имало само стар обор и две стаички, а сега са създали уютна къща за гости с механа, където можете да пробвате техните домашни млечни продукти.

Мариана приготвя страхотно на вкус мехово овче сирене. Занаята е научила от бай Валентин от село Забърдово, който дълги години е работил в различни мандри в Родопите и знае тънкостите при работата с високопланинското мляко. Сега Мариана прави всичко на ръка съхранявайки традиционните местни рецепти за сирене и кашкавал. С тази технология тя дори успява да спечели трето място на балканско изложение за сирена в Македония.

Тръгнахме си с подаръци парче сирене и  буркан домашен шипков мармалад и с желанието да се върнем в овцеферма Кехайови отново.

В сърцето на Родопите (част първа)

„Не е важно колко далече отиваш, а колко на дълбоко стигаш.”

Отворихме очи по изгрев слънце. Беше хладна нощ на брега на язовир Голям Беглик, но явно умората е била по силна от желанието ни да облечем по още една блуза през нощта и спалните ни чували се оказаха някак достатъчни. Закусихме с по една сочна праскова от с. Бяга, през което бяхме минали предния ден, събрахме набързо багажа си и боклуците на пишман туристите преди нас и потеглихме в посока Доспат. Пътят беше просто ужасен. Всъщност не бих нарекъл път случайната комбинация от дупки и кръпки, но е факт че в продължение на няколко километра се редуваха само три неща: псувня, спирачки, първа. В този ред.

Първата ни спирка за деня бе село Борино разположено на 1140м надморска височина западно от Доспат. Още от първия човек, когото заговорихме в селото, разбрахме че тук има две мандри. Едната е Мандрата, а другата е просто мандра. Изборът бе лесен. Посрещна ни една здрава и усмихната боринчанка на име Фатме. Оказа се, че тя е съпругата на собственика и на драго сърце ни разказа за историята на Мандрата в Борино. Преди 40 години фамилията на мъжа й закупила и реновирала старата сграда на селската мандра. Научили занаята от местни майстори и започнали да правят краве сирене и кашкавал почти целогодишно, а овчите такива – главно през лятото. Преди години са изнасяли за Гърция и много Кефалотири – твърдо и солено сирене от овче или козе мляко, което е перфектното мезе за узо. Сега го правят само за собствени нужди и с гордост черпят случайно посещаващите ги гърци.

Мандрата изкупува всеки ден мляко от съседните села и го преработва по стари родопски рецепти. В момента там работи почти цялата рода на Фатме. Тя е особено горда с дъщеря си, която е завършила икономика в София и се е върнала „да се оправя с документите” в семейния бизнес. Докато Фатме ни обясняваше какво е „брънза” (извара с парченца кашкавал, като в различните мандри рецептата малко варира) и ни препоръчваше какво да си вземем за изпът, при нас дойде и Джеки – собственикът на мандрата. Той бързо реши нашата дилема, като към кофичката овче кисело мляко и буцата овче сирене, които вече си бяхме избрали, той с усмивка добави и парче краве кашкавал, което подари. Вече „свикнали” на радопската доброта и щедрост, приехме без колебание и искрено му благодарихме.

В увлекателния разказ на Фатме, бяхме изгубили представа за времето. Питай човек за нещата, които обича и прави с любов и го остави да говори – това е нашата формула и тя винаги работи. На тръгване от село Борино си купихме бял ръчен хляб от местната фурна. Жалко, че снимките не могат да предават аромат, за да изпитате и вие удоволствието от уханието на разчупен топъл селски хляб. Той беше част от нашия обяд, заедно с розов градински домат от село Бяга, краве кашкавал с подправки от Равногор и за десерт овче кисело мляко от Борино. Всичко това под плътната сянка на стар орех и сред звуците на румолящата ледено студена вода, падаща от трите чучура на близката чешма.

Млечната неистина

Ден четвърти. Усъмнахме отново в Пловдив. Минахме през наш приятел, за да публикуваме случилото се през миналите дни. Окъснели потеглихме по обяд с ясната идея, че искаме да минем през мандрата в Равногор, за която бяхме чували от много приятели.

Пътят ни мина през малки села и градове: с. Златитрап – с. Брестовица – Перущица – Кричим – с. Козарско – с. Бяга – Пещера и Брацигово.
Почти навсякъде хората произвеждаха зеленчуци и плодове най-вече за лични нужди. За повечето сметката не излиза да отглеждат по-големи количества, заради многото разходи, а тези, които имат повече продукция в околността я предлагат само по борсите в с. Огняново и с. Първенец. Но там трябва да се примиряват с исканите ниски изкупни цени, за да пласират произведеното.

Но село Бяга ни изненада приятно.
По цялото му протежение се бяха разположили местните с маси отрупани с праскови.  От една симпатична баба, която също продаваше, разбрахме, че единствено в околността само в Бяга виреят праскови. За нещастие на околните села. Заслужено нарекохме Бяга „селото на прасковите”.

Жителите притежават общо около 200дка насаждения и предлагат вкусните си праскови от началото на юли до края на август. А през есента предлагат зеле, което се изкупува на място директно от търговци с цели камиони и бусове.
Купихме си праскови и розови домати и продължихме към мандрата в Равногор.

Там ни посрещна Георги Динков – един от съдружниците в мандрата, който лично обслужваше местни и туристи. От него разбрахме, че мандрата съществува от 1927 година, а днешните собственици я притежават и разработват от 1996 година насам. Започнали са с производството на краве сирене и малко овче, а по-късно и на кашкавал.  В момента имат богат асортимент: кашкавал с маслини или билки; пикантно сирене, което е престояло 20 дни в саламура с люти чушки (веднага му станахме фенове), та дори и кашкавал с боровинки/папая или череши. Не ги е страх да експериментират, но сполучливите резултати идват бавно, защото „сиренето е жив организъм и не търпи чуждо тяло”.

Млякото за своите продукти изкупуват от животновъди в Пещера, Батак, с. Фотиново, с. Нова Махала и други – все места в планината. Разбрахме, че планинската паша е отговорна за по-доброто качество на млякото, макар и да е в по-малко количество от това, което дават кравите в равнината. Това разбира се има отражение и върху вкуса на продуктите, произвеждани в мандрата.

Решението на Георги да не прави никога компромис с качеството и да остави хората от уста на уста да разпространят славата на продуктите, идва след много години работа в бранша. Той ни разказа ужасяващи за нас неща, случващи се в промишленото производство на млечни продукти. Научихме за начина, по който млякото се добива в големите мандри в странство.  Кравата там не е живо същество, а машина за мляко. Целият процес, от хранене до доене, наподобява поточна линия, в която кравите, невиждали слънце, се движат по улеи. След като бъдат издоени се придвижват напред побутнати от своите злощастни другарки, чиито ред за доене е дошъл. Така се хранят в движение докато не стигнат отново отделението за доене. Отчита се всяко количеството мляко, което дават кравите по време на този безкраен цикъл. Ако някоя крава даде по-малко от предишен път към диетата ѝ се добавят несвойствени за животното храни, за увеличване на нейната продуктивност.

За да бъде един продукт млечен на първо място той трябва да се прави от истинско мляко. Но много производители използват негови заместители. Такъв е млечният концентрат, който се внася от Чехия, Холандия, Дания. Това е мляко, чиято вода е отнета, за да се намали обема при транспортиране. Добавяш вода и то отново става на мляко – това е логиката, която се крие зад използването на този заместител, но според Георги:  „Колкото и да се напъваш не може да ти стане сиренето”.

Направиш ли веднъж компромис с качеството, влизаш в порочния кръг на индустриалното производство и започваш да използваш заместители. Тъй като сиренето е протеин и мазнини друг срещан похват е добавянето на слънчогледово олио. Но и то има своя заместител заради високата си цена. Сега хората използват палмовото масло. Звучи безобидно и екзотично, но е неразградимо и неусвоимо от човешкия организъм, защото се разгражда при 80 градуса по Целзий. Някой да е чувал човешко тяло да вдига такава температура!?

Приключихме темата с един позабравен факт – истинското кисело мляко започва да се вкисва около 3-тия ден, а до 5-тия вече не става за ядене. Кога за последно ти се е случило това с купеното от супермаркета „натурално кисело мляко”?! Засмяхме се на образния език на Георги, когато ни разказваше всичко това, но за съжаление беше абсолютно прав: “Ако дадем на една баба от планината кофичка от градското кисело мляко, тя ще повърне и ще се чуди що за нещо сте й дали”

Тръгнахме си от мандрата в Равногор с пикантно сиренеце и кашкавал с подправки. Побързахме да ги опитаме веднага щом като излязохме от селото. След това поехме към язовир Голям Беглик. Пътят от Батак до язовира се оказа ужасяващ, а е и в ремонт. На смрачаване си намерихме местенце на брега на язовира и опънахме палатката. Прохладната нощ ни обещаваше здрав сън.

 

В полите на Родопите

Ден трети, Пловдив.
Решихме да поразпитаме за хора правещи истинска храна в селата южно от големия град – с. Първенец, с. Извор, с. Гълъбово, с. Белащица, с. Бачково и накрая да завършим деня на събора в с. Гела.

Но преди да поемем на път се срещнахме с едно младо семейство от Пловдив – Надя и Васко, които имат две деца. Оказа се, че и те са осъзнали важността на храната, която поема човек, за да бъде той здрав, жизнен и да не боледува. Съответно са взели решение да отглеждат децата си като им предлагат главно истинска храна – яйца, зеленчуци, плодове, мляко, сирене от село, направени от техни роднини или приятели. Още от малък техният син Теди, който сега ще бъде първокласник, е научен да предпочита плодовете и зеленчуците пред  всякакви други лакомства, които имат „големи Е-та”. Дори сам организирал стачка в детската градина като отказал да яде следобедната закуска кроасан, заради Е-тата, а другите деца смело последвали примера му.

Надя и Васко признават, че Теди има и ден за вредна храна веднъж в месеца, защото не искат детето им да започне да се тъпче неконтролируемо с нездравословна храна веднъж щом започне училище и сам трябва да избира какво да хапва. Разделихме се с приятното чувство, че сме намерили хора, които споделят нашата мисия.

По пътя за село Извор минахме през село Храбрино, където  попаднахме на пазарче от 6-7 сергии. Предимно възрастни хора предлагаха ароматни праскови и тук-таме грозде и розови домати. Разбрахме, че всичко, което виждаме по сергиите е произведено от хората в селото. Организират си пазарчето през уикенда, а през седмицата предлат своята продукция на борсата при с. Първенец, макар и там да продават малко по-евтино. Купихме си невероятно сладко и ароматно грозде сорт Кардинал (което няма да видите на снимки – беше унищожено за минути;)) от една леля, а тя ни подари  по една сочна праскова.

В село Извор искахме да посетим стопанството на Атанас Топалов, за което бяхме чували, но разпитвайки за него всъщност се запознахме със засмяната и енергична Дарина. Преди няколко години тя се премества от с. Куклен в с. Извор, поради здравословни проблеми (предполагаме заради близостта с КЦМ – Пловдив). Сега е здрава и щастлива, че живее в екологично чист район и може да се грижи за своите 3 крави, 1 теле, 2 кози и 4 овце и работата в градината никога не свършва. Дарина прави сирене и масло за себе си и своите приятели, а от скоро може да се похвали и с новата си порода пилета – много красиви птици с крачоли от пера по краката си. Сподели ни, че никога не пръска в своята градина, защото „Ако си напръскам ябълките, това означава да си отровя другите животни”. Районът доказва своята чистота и с факта, че над селото има 500дка насаждения с орехи. На раздяла с Дарина, тя непринудено ни подари малко сливи от дървото в двора си и парче козе сирене. Този жест за пореден път накара нещо в нас да потрепне, защото ние „градските хора” сме свикнали, че всичко си има цена и нищо не получаваш просто ей така. Но както се казва – има неща, които парите не могат да купят. И точно те правят живота ни по-добър.

Оказа се, че Атанас, когото търсихме, няма да бъде в селото следващите дни и затова решихме да потеглим към село Бачково, за да посетим Къщата с бамбука на Димитър Стоянов. Слушали сме в София не веднъж как чичо Митко, както всички го наричат, увлекателно говори за биодинамично земеделие, но много искахме да го посетим на място в с. Бачково. В двора ни посрещна жена му Мария и докато се усетим вече бяхме с чаша чай в ръката и си говорихме сладко за тяхната градина. Около нас имаше млад бамбук, гинко билоба, лимон, черен оман и още много други дръвчета и растения, за които бяхме само чували.

През това време компания ни прави Джон, който преди година си беше купил къща в Бачково и този сезон беше направил своите първи крачки като градинар. Той побърза да ни предупреди, че да имаш собствена градина иска много работа, но и не скри задоволството си, че всичко, което е посадил е поникнало. Ако не броим разбира се салатите, които са станали чудна храна за голите охлюви в градината му.

Споделихме с чичо Митко, че книгите, които сме прочели наскоро: „Революцията на една сламка” на Фукуока, „Без земя” на Рьоделбергер и „Пермакултурната домашна градина” на Мелинда, силно са ни повлияли, за да поискаме и ние някой ден да име своя градина. Той ни окуражи, че ако имаме земя трябва веднага да започваме да я работим, защото отнема около 2-3 години преди продукцията ти от нея да можеш да наречеш „чиста”. Разбрахме, че през септември в Бачково ще се организира практически семинар на тема био земеделие, така че с радост ще се върнем тук. Но дори да не успеем да го посетим, както каза, чичо Митко – „Захващате се с градината и дори и да сбъркате, то не е като да убиеш човек. Учим се докато сме живи.”