Духът на традициите

Изпих чаша топъл чай гледайки изгрева, прибрах набързо пaлатката и отпраших в посока село Черни вит. На разклона за Тетевен трябваше да взема моята спътница, която прекара последните три дни в София и сега нямаше търпение да се присъедини към мен. То и аз нямах търпение, защото без спътник и навигатор не е работа да се пътува на дълги разстояния. Особено когато и в колата няма музика. Досега премълчавахме този факт, но е време да си признем: вече цял месец пътуваме из България без да имаме радио, касетофон или какъвто и да е плеър в колата. Пътуваме на тишина. Вграденото радио иска някакъв безумен код, за да проработи и ние от инат въведохме десет пъти произволни числа и то взе че блокира. Завинаги. Ако някой знае как да помогне, нека драсне един ред. Отблагодаряваме се в буркани мед и домашно сладко.

На Беклемето освен свободно тичащи коне, срещнах и един човек, който продаваше домашни сладка от горски плодове. Имаше обичайния асортимент от диви ягоди, боровинки, малини, къпини, арония, смокини и череши. Но определено ме изненада с комбинацията от боров елексир и ядки. Когато го попитах за името, отговорът беше: „Мед и ракия от бай Илия”. За съжаление телефонният му номер не се римуваше както името.

Взех моята спътница от разклона за Тетевен и продължихме заедно към село Черни вит. В момента там се провеждаше ежегодния фолклорен събор „От Тимок до Вита”. Имахме покана от бившия кмет на селото Цветан Димитров и от Деси Димитрова, ръководител на Slow Food за България, да посетим това събитие, защото успоредно с него те организираха дегустация на местни продукти. В специално построена за целта постройка беше разположен базар на продукти приготвени от хора в селото. Пробвахме страхотни неща, като най-много ни изненадаха сладката от чери домати.

Искахме да пробваме и зеленото сирене, с което се слави село Черни вит, но за съжаление не уцелихме подходящ момент. Поне успяхме да разговаряме с Цветан, който е главният виновник за съхраняването и популяризирането на това сирене. От него научихме за технологията, при която се появява зелената плесен покриваща саламуреното сирене и чухме за добрите отзиви, които този продукт получава по световни изложения. За съжаление разбрахме и как българската администрация за отрицателно време е успяла да възпрепятства пазарното предлагане на този продукт.

Повеселихме се на музиката от събора, хапнахме бобец от казана, поприказвахме си с хубави хора и си обещахме, че ще се върнем тук отново. Вечерта прибирайки се към София си мислехме, че вече мина почти месец от началото на нашето приключение. Време е да започваме работа по нашата идея за магазин, в който да споделим продуктите, които сме намерили по пътя. А и не само. Ще пишем скоро по темата.

Под тепетата, над Берое и покрай Копринка

Утрото в града не е като това в планината, но все пак можеш да си направиш деня хубав като го започнеш заедно със слънцето. Очакваше ме дълъг ден и не исках да губя време, но ето че първата ми среща в Пловдив бе чак в 10:30ч.

Тя беше с Васко Воденичаров от Живита, който произвежда сиропи и сладка от касис, бъзак, ягоди, малини, боровинки, арония, живовляк и българска роза. Фирмата е започната преди двайсетина години от баща му Коста, като в момента имат собствен производствен цех в квартал Прослав. Васко също като баща си завършва за хранителен технолог и е твърдо убеден, че иска да развива семейния бизнес. Дори след години вижда възможност да имат собствени сертифицирани насаждения и да опитат да затворят кръга на производство.

Следващата ми среща бе с Роси Караколева, чийто баща е производител на биологичен мед. Той се казва Николай и има повече от 150 кошера в района на Средна гора над град Калофер. Видях симпатични бурканчета с билков, манов и липов мед, а според сезона и пашата на пчелите може да бъде и друг. Роси ми разказа за държавните изисквания при продажба на мед, които за съжаление е трябвало да научи от личен опит. Тя ми препоръча и още няколко малки производителя, които навярно ще посетим при някое следващо пътуване.

От Пловдив се отправих към Стара Загора. По пътя качих двама симпатични стопаджии запътили се към морето. Искаше ми се да продължа с тях, особено като и палатката и спалния ми чувал бяха в багажника, но не се поддадох на изкушението. Следващият уикенд.

В Стара Загора се срещнах с Мина Варджиева – майстор на ръчен кашкавал и всякакви млечни продукти. Отново препоръка ме отведе при нея и се радвам, че отделих време да се запознаем. Излъчва осезаема положителна енергия и наистина си разбира от занаята. За изпът ми подари два различни кашкавала, от които с кеф можеш да си оближеш пръстите. Тя беше и причината да се срещна с още един страхотен човек – Богдан Богданов.

Той е хлебар по душа, а вече и по занятие. Преди години започва да прави хляб като хоби, но скоро това се превръща в професия. Богдан има своя пекарна на име Топлата фурна, където прави ръжено-пшеничен хляб по стара рецепта. По празници приготвя и хляб с шоколад. Нямам търпение да стане Коледа, за да мина от тук отново и да го пробвам. И двата вида хляб са с дива мая и се правят ръчно. Горещо препоръчвам.

На тръгване си взех един ръжено-пшеничен хляб, който бе сладко споделен на вечеря с моите домакини от Happy Horses Ranch близо до Павел Баня. Гостуването ми там беше едно от най-запомнящите се събития от това пътуване, макар и да беше само за една вечер. Ако искате да се приближите до природата, себе си или до конете, които всъщност ще свършат първите две неща, то просто посетете това място. А на път за там, не забравяйте да се отбиете до язовир Копринка. Струва си.

Горе в планината и долу в полето

След като закусих с вкусни мекички и чай, бързо се отправих към село Годлево, което е на 5км северно от Разлог. За тамошната мандра вече ми бяха споменали няколко човека, а и на вечеря при Дешка имах удоволствието да пробвам сирене от там. Е, нямаше как да не отида.

Посрещна ме собственичката Радка Бележкова. Тя не разполагаше с много време, но все пак успя да ми разкаже малко за историята на мандрата. Като много други собственици на такива предприятия, тя и мъжът й закупили старата сграда на местната мандра преди двайсетина години по време на прехода. Модернизират я и сега правят кашкавал, сирене и извара за хората от района. До скоро са зареждали хотели в Банско, но сега мениджърите търсили по евтини продукти, а както не веднъж се убедихме – ниската цена означава използване на заместители на млякото. Но Радка не иска да прави компромиси с качеството и вярва, че ако един продукт е наистина добър, то той ще намери своя пазар. И ние споделяме това виждане.

От тук посоката беше Пловдив, но преди да стигна там исках да мина през още едно-две места. Излишно е да споменавам, че с моя късмет отново се оказах на път, който е в ремонт – от Баня до Велинград всичко бе разкопано. Нямаше откъде да заобиколя, затова се прекръстих и тръгнах. По пътя видях няколко жени, които да продават домашни сладка от горски плодове, като една от тях успя да ме упъти към малко цехче в Юндола, където правели (легално) такива. Толкова се зарадвах, че най-накрая ще намеря производител на сладка, че почти забравих да мисля за дупките по пътя. Е, почти.

Оказа се, че собственичката на цехчето не е там, но успях да разговарям с нея по телефона. Името й е Джуна Тупева и в момента е действащ адвокат, но преди малко повече от половин година решава заедно с мъжа си да започне цех за преработка на горски плодове и гъби. Правят сладка от диви ягоди, боровинки, малини, къпини, смокини и арония. А от гъбите мариноват челадинки и манатарки в малки бурканчета. На тръгване се сдобих със сладко от диви ягоди и отпраших в посока Белово, далеч от ремонтирания път. От там продължих към Пазарджик и после към село Драгомир.

Там се срещнах с Веси и Петко Павлови, които имат стопанство за плодове, зеленчуци, билки и подправки. Започнали преди години поради здравословни причини, те сега търсят начин как да превърнат това свое занимание в основно. И според мен се справят доста добре, защото имат на пазара интересни продукти като подправки в саксия, които можеш да си отглеждаш в кухнята, и възглавнички с различни билки, които например ти помагат да спиш по-добре. Разхождайки се из градината на семейство Павлови и вдъхвайки от уханието на толкова много прекрасни билки, се зарекох, че когато имам градина, със сигурност и аз ще си насадя такива.

Като приключвахме и с втората чаша чай вече се свечеряваше, и макар разговора едва сега да започваше, аз трябваше да потеглям към Пловдив.

Отново на път

И като всяко затишие, и за нашето си имаше причина. Бяхме отново на път. Или по-точно единият от нас бе на път, а другият изпълняваше изрядно своя служебен дълг в София.

Този път обиколката бе по-кратка, но не по-малко съдържателна. Ето го и маршрута:


View Маршрутът на втората ни обиколка in a larger map

Отдавна искаме да отделим време на районите на запад от София в посока Драгоман, Трън, Брезник, Радомир и Кюстендил. Не знаем много за този край, но предчувстваме, че наоколо можем да попаднем на интересни хора и продукти. За съжаление си бях набелязал, че в този ден ще нощувам покрай Разлог, така че успях да мина през някои от горепосочените градове само транзитно. Но и това ми беше достатъчно, за да се убедя, че ще се върна на това място отново и ще му отдам дължимото време и внимание.

Първата ми спирка за деня бе Радомир. Тъй като съм страстен любител на бозата, някак си тайно се надявах, че някъде в този град ще е останало някое малко цехче, в което да правят все още истинска боза. След няколко бързи разговора с местни хора разбрах, че вече са останали само една-две фирми произвеждащи боза в града. А напитката с марка „Радомирска боза” правят в цех в съседното село Долни Раковец. За мой късмет успях да намеря бутилка от тази боза и в Радомир, та успях да я пробвам. Производителите са решили да използват подсладители вместо захар, което може би увеличава срока й на годност и предпазва продукта от вкисване, но според мен малко разваля автентичния вкус. Та нали  чарът на бозата е точно в това, че става резлива, ако не я консумираш прясна или я оставиш на топло. Иначе ако посещавате Радомир, не забравяйте да видите единствения в страната паметник на бозаджията.

Преди няколко дни попаднах в София на кисело мляко от манастира „Св. Йоан Кръстител” до село Жабляно. Тогава си обещах, че ще посетя това място и сега от Радомир веднага се запътих натам. В селото един човек ми разказа, че монасите имат стопанство, с което подпомагат дейността си продавайки част от своята продукция. Лошата новина беше, че до манастира се стига по четири километров черен път. След случката в Източни Родопи бях обещал на нашата количка, че повече никога няма да я кача на черен път и исках да спазя думата си. Но желанието ми да отида горе бе по-силно и все пак тръгнах по пътя. След триста метра чувайки как цялото купе скърца по неравния път осъзнах, че съм направил грешка и бързо се върнах назад към мегдана на селото. Човекът, който ме бе упътил преди малко, се учуди да ме види обратно толкова бързо, но като разбра каква е работата ми каза, че манастира има храмов празник след две седмици и тогава мога да дойда отново и да се кача пеша. Така и ще направя.

Вече беше късен следобед, а аз бях на около 180км от там където исках да отседна за вечерта, затова се отправих директно натам. След няколко часа непрекъснато каране се озовах пред Къщата на Дешка в село Горно Драглище, Разложко. Толкова много хора ни бяха говорили за гостоприемството на Дешка, че пристигането ми тук беше като малка сбъдната мечта. Но определено на никого думите не са били достатъчни, за да опишат енергията и топлото отношение, с което тази жена посреща и се грижи за своите гости. Тя започва да се занимава с туризъм след като една вечер преди седем години случайно настанява един човек озовал се в селото и нямал къде да остане. От тогава до сега през къщата й са минавали хора от всички континенти. Може би само без Антарктика.

Дешка навярно е един от малкото хора в България, които казват „За мен криза няма”, просто защото славата й се носи от уста на уста и къщата й винаги е пълна. Затова и на сезон прави по над 3000 буркана зимнина и обикновено не стигат. При нея имах удоволствието да пробвам страхотни манджички по традиционни рецепти и да се насладя на техния уникален разложки диалект. Препоръчвам и двете.

От Дешка разбрах и за интересния кромид лук, който отглеждат в съседния град Белица. Той има наситено червено-лилав цвят и леко сплескана форма. За вкусовите качества ще докладвам допълнително.

Помните ли кадаифа?

Обещахме да се похвалим, когато направим кадаифа. Ето резултата:

Поглед назад

Днес решихме да направим една кратка развносметка до тук и ето какво излезе:

  • Пътувахме точно две седмици: от 2 до 16 август
  • Изминахме 2500 км по пътищата на България
  • Срещнахме се с над 40 малки производителя на най-различни продукти и поне с още 15 се разминахме, но сме им обещали да ги посетим при следващото ни пътуване
  • Нощували сме 2 пъти на палатка, 2 пъти в къщи за гости, 1 път при приятели, 7 пъти при роднини и 1 път вкъщи
  • Хората, които срещнахме по пътя ни доказаха, че човешката доброта и гостоприемство не са останали само в разказите на Йовков и Елин Пелин, а съществуват тук и сега сред хората в селата
  • След срещите ни сме си отивали с най-ралични дарове за изпът – сини сливи, грозде, сирене, мед, домати, чушки, картофи, леща, сладко от шипки, сладко от смокини, диня, шекер и какво ли още не
  • Убедихме се, че наистина с питане до Цариград се стига, но подробната карта е безценна в случаите, когато просто няма кого да попиташ
  • Качихме на два пъти стопаджии, макар и за кратко
  • Зареждили сме в пет различни бензиностанции по пътя: София, Пещера, Кърджали, Варна и Габрово и цената на горивото като че ли все се увеличаваше с по 1 стотинка
  • Запознахме се от първа ръка със състоянието на пътищата в страната и препоръчваме да не пътувате в участъците София – Своге, Батак-Доспат, Бориславци – разклона за Малко Градище и Дъбовец, както и в отсечката Нови хан – Ихтиман
  • Също от личен опит препоръчваме да не минавате с лека кола по какъвто и да е черен път, колкото убедителни да са думите на местните, че пътят е добър.
  • Носете си винаги кибрит и свински опашки в жабката на колата. Когато ви потрябват сами ще разберете къде и как да ги използвате.
  • И когато се чудите дали да направите нещо или не – по-добре го направете, дори и резултатът да не съвпада с очакванията ви. Обикновено въпреки това си заслужава.

А ето и от къде минахме:


View Маршрутът ни досега in a larger map

Телефонна любов…

Искахме да използваме посещението си в Плевен, за да се запознаем с пчеларя Юлиян Станчев в село Върбица, където той прави мед носещ същото име. Успяхме да разговаряме с него само по телефона, тъй като се оказа, че през деня той няма да е при пчелите си. Разбрахме, че новата реколата мед ще е събрана и пакетирана до началото на следващия месец, така че ще се свържем с Юлиян отново съвсем скоро.

Първата ни спирка днес беше в село Ракита, където търсихме един не много познат български продукт на име крокмач. Той се прави от чисто овче мляко, доено в периода август-октомври месец, когато е най-гъсто и с най-ниско съдържание на вода. Вари се на водна баня, след това се осолява и се остава да зрее на хладно поне месец. За крокмача научихме от статия за майстор готвач Валери Нешов, с когото се надявахме да се срещнем в Ракита, но там открихме само неговите роднини. От тях разбрахме, че този продукт се прави само в района Плевен, Ловеч и част от Габрово. А тук в Ракита се прави във всяка къща. Подариха ни едно малко бурканче с крокмач за изпът и ни казаха кога и как да се свържем с Валери, за да ни разкаже лично той и за още позабравени български рецепти.

Отдавна искахме да посетим село Черни Вит край Тетевен и да пробваме местното зелено сирене. То прославя страната ни по изложения в чужбина, а се оказва, че не много хора в родината ни знаят за него. Но и това не бе писано да се случи днес. Чухме се по телефона с Цветан Димитров, който прави сиренето, но случихме да не е сега в селото. За наше щастие той ни покани да навестим Черни Вит следващия уикенд, когато ще има дегустация не само на сиренето, но и на други любопитни местни продукти. Задължително сме там.

Както ни беше тръгнало, не ни изненада фактът, че и следващия човек, който искахме да посетим се оказа, че не е там, където се надявахме да го открием. Обещахме да се свържем с Милен Стоянов от село Мало Пещене отново след седмица, когато надяваме се ще можем да посетим зеленчуковата му ферма.

Всичко това в комбинация с натрупалата се умора през последните две седмици, от самосебе си ни подсказа, че е време да се приберем вкъщи и да си починем малко от пътуването. На път за София минахме през Ябланица – градът на халвата.  Там ни бяха препоръчали да посетим едно малко цехче, в което все още правят халвата ръчно. Хората тъкмо си тръгваха, защото бе краят на работния ден, но ние все пак успяхме да си вземем една кутийка халва и отпрашихме към дома.

На длъж и на шир

Отново приятелска дума беше „виновна” за първата ни среща днес. Колкото и да бяхме питали досега, все не намирахме хора, които да се занимават с истински подправки. Но ето, че и това се случи на тръгване от Велико Търново.

Запознахме се с Ангел Тодоров, основател на фирма Стел Арго, в неговия ароматен офис. Той много се зарадва на нашата идея и сподели, че точно желанието му да се храни с чиста храна, е била една от причините да започне този бизнес. Другата са парите. Или по-точно тяхната липса през 1994г, когато заедно със своя съдружник остават без работа. Решават, че събирането на плодове, билки и подправки е нещото, което могат да започнат веднага и без много пари.

В началото всичко са обработвали и пакетирали на ръка, но сега почти две десетилетия по-късно, имат собствена автоматична производствена и пакетажна база, сушилня за плодове, транспорт и много клиенти в региона. Асортиментът им включва продукти като: сушени бъз, арония и глог, подправките сминдух, девисил и кориандър, сушени шипки, ябълки и сливи, различни видове ядки и много други. Разбира се, не от всичко става добър продукт за пазара. Ангел ни сподели, че преди време пробвали да пуснат сушено червено цвекло и от цялата продукция продали едва 4 бройки. Но това не го притеснява толкова, колкото фактът, че е все по-трудно да намира качествени български суровини на добри цени. Хубавото е, че и той и съдружникът му споделят принципа на качеството над количеството.

На път за Троян, където искахме да посетим една препоръчана ни мандра, се отбихме за кратко в Етъра. Там като че ли отново шекерджийницата ни притегли със своя невидим магнит. За наше съжаление, тя привлича и гладните погледи на многобройните туристи в комплекса, та не успяхме да разговаряме с бай Симеон за дълго. Той идва в Етъра през 1981г привлечен от сладкарското изкуство, с което е закърмен от майка си. Научава занаята от местния майстор шекерджия и после той на свой ред го предава на сина и внука си, с които сега работи заедно. Пробвахме халвата от слънчогледов тахан и отстъпихме ред на събралата се опашка туристи отвън.

Укъсняхме за посещение в мандрата, която си бяхме набелязали край Троян, а и никой не ни вдигна телефона там, така че набързо променихме плана. Решихме да приемем поканата на едни наши приятели да им гостуваме в Плевен и се отправихме натам. Те бяха страхотни домакини, за което искрено им благодарим.

По калдаръмените улици на Търново

Тази сутрин бе по-спокойна от обичайно, защото знаехме, че ще прекараме деня във Велико Търново и няма да пътуваме далече. Предстояха ни срещи с пчелар, билкар, шекерджия и майстор на кадаиф.

Познаваме бай Йордан Губерков от много време и купуваме мед от него редовно, но едва сега го накарахме да ни разкаже повече за себе си. Той произвежда мед повече от 12 години, като е започнал след като са го съкратили от местен завод за пластмасови изделия. Започва с едва няколко кошера, а в момента се грижи за над 100 в село Стефан Стамболово, близо до град Полски Тръмбеш. Преди няколко години Йордан решава да сертифицира меда си и сега очаква да свърши задължителния преходен период. В момента той зарежда 10-тина магазина в града, но се надява, че със сертификата за биологичен произход ще може да намери поне още толкова, с които да работи. На тръгване той ни подари едно малко бурканче с мед и ни изпрати с думите: „Яжте меда като храна, за да не го ядете като лекарство.” Мислим да го послушаме.

Следващия човек, с който искахме да се видим беше Емил Елмазов, за когото бяхме чували, че отглежда билки и лимец в района на Габрово. Надявахме се да го открием в неговата билкопродавница в Търново, но за съжаление се оказа, че сега е на път и ще се върне чак след няколко дни. За наше щастие, един негов служител се оказа доста разговорлив човек, та успяхме да разберем малко повече за дейността на г-н Елмазов. Преди повече от двайсет години той издава вестник Билкова борса, но за читателите явно не било достатъчно само да четат за билките, а искали да знаят и от къде да си ги купуват. За кратко време редакцията на вестника се напълва, не само с купища писма, но и с купища пакети билки, които циркулират между читатели и редакция. Така г-н Елмазов решава да направи билкова аптека, която да удовлетвори това търсене.

С годините всичко прераства в създаването на 150 дка билков резерват в Боженския балкан, в който сега освен различни видове билки, се гледат и няколко декара лимец. Радва ни фактът, че все повече хора в България се интересуват от този стар и така ценен сорт пшеница. Имахме удоволствието да пробваме хлебче направено от лимец в комбинация с ароматен липов чай. На тръгване си взехме 100гр лимец и си обещахме, че следващия път ще отидем на място в резервата да видим всички насаждения.

На Самоводската чаршия в Търново се отбихме в шекерджийницата на Добрин Трифонов, където пихме по една лимонада и пробвахме неговия страхотен локум. Ние като хора, които не си падат много по сладко, леко се затруднихме с изяждането дори и на едно парченце от него, но пък си заслужаваше. От рафта ни изкушиха и още две неща: пестил и балсуджук. Първото се прави от варени сушени сливи, а второто от орехи в гроздова шира (пресовано грозде преди да стане на вино). Тях си ги взехме за изпът и се отправихме към другия дюкян, който привлече любопитството ни – мястото, където правеха кадаиф.

В малкото и горещо помещение ни посрещна Грета Григорова, която с усмивка на лице приготвяше поредната порция кадаиф. Той се прави на голямо хоризонтално метално колело, върху което със специален уред се изсипва смес от брашно, вода и сол. Едно време колелото се е нагорещявало на дърва, но сега това става с газ. Но иначе технологията си е останала същата. Грета е научила занаята от местната майсторка преди близо 20 години и сега с гордост продължава традицията. Тя много харесва работата си и фактът, че постоянно идват нови и различни хора, с които може да общува. От Грета научихме и една много интересна рецепта за приготвяне на кадаиф, та сега нямаме търпение да се приберем вкъщи и да я пробваме. Ще се похвалим с резултата.

Напред към природата

След заслужената кратка почивка край морските вълни, дойде ред отново да тръгнем на път. От днес посоката е запад и всеки изминат километър ни приближава бавно към началната ни точка. Уредите на колата ни подсказват, че днес ще преминем  2000-ния километър от нашето приключение. Не е зле, нали!? А сме едва на половината от първата ни обиколка из страната. Колкото повече хора и места посещаваме, толкова повече разбираме колко още много хора и места трябва тепърва да посетим. Живот и здраве да е, каквото е писано – ще стане.

Първата ни спирка за днес беше Райкова градина в село Орешак, Варненско. Отново добра дума казана ни от хора по пътя ни доведе до тук. Обичаме да наблюдаваме как съдбата си знае с кого, как и кога да те срещне. Трябва само да не пречиш на Процеса.

Взехме Красимир от мегдана в селото и заедно се упътихме към градината на съкооператора му Константин. И двамата стопанисват по около декар земя главно засята със заленчуци. Засега. Тази година са пробвали да засадят и други култури на полето намиращо се извън селото, за което също се грижат, но не се надяват на добра реколта заради сухото време. Както се убедихме с очите и ушите си в последните дни, явно последното мъчи земеделците в цялата ни страна.

От вратата на двора се отправихме директно към сянката пред къщата, където любезните ни домакини предложиха да „дегустираме” техните доматки. С домашната им ракийка. Краси наряза три-четири различни сорта домати от неговата градина, а Косьо пък помогна с краставичките и след минута пред нас имаше огромна ароматна купа от свежи зеленчуци. Дегустирането можем спокойно да оставим на въображението ви, а пък ние ще споделим какво научихме от посещението си.

Оказа се, че двамата ни домакини са сред инициаторите на местния хранкооп и имат огромното желание не само да снабдяват местните с чисти зеленчуци, но и да покажат и обучат на практика хората на „разумно земеделие”. За съжаление обаче, мераклиите винаги са повече на думи отколкото в действителност. Краси препоръчва на всеки, който иска да дойде при тях, първо да прочете „Без земя” на Франц Карл Рьоделбергер, за да има правилната настройка и разбиране. Той ни сподели и за две практичесни книжки, които обезателно скоро ще попълнят нашата библиотечка: „Умната зеленчукова градина” на Николай Курдимов и „Градина без отрови” на Александър Георгиев.

Косьо ни показа единствения селскостопански уред, който умният градинар трябва да ползва – плоскореза. Лошото е само, че според него едва ли някой друг притежава плоскорез в радиус от 100км. Единственото нещо, което и двамата съкооператори дават на своите заленчуци, освен слънце и вода, са коприва и хвощ, които гонят безотказно „буболягите”. Видяхме и на практика как се прилагат принципите на алелопатията  – явление, при което едно растение подтиска или стимулира растежа на другарчетата си. Толкова увлекателно бе всичко, че не усетихме кога минаха четири часа и стана време да си ходим. Сигурни сме, че скоро ще се видим отново с Краси и Косьо в тяхната слънчева градина.

Преди да стигнем Велико Търново, където планирахме да спим тази вечер, искахме да посетим и още един много интересен човек и производител, който ни бяха препоръчали. Намерихме Даниел Димитров по залез слънце в къщата му в село Костена река, Шуменско. Той е решил да съхрани един слабо познат занаят и продукт по родните села – изработката на студено пресованото масло (някои го наричат и олио). За целта използва главно слънчогледово семе, но вече познава технологията и за използването на бадеми и орехи като суровина. Ние му разказахме за производителите  на сусам от Източни Родопи, с които се бяхме запознали по-рано и се надяваме, че скоро ще видим и други интересни видове студено пресовани масла.

Даниел е създал сам своята механична преса и дори предлага направени от него малки домашни преси, които две-три домакинства спокойно могат да споделят. За пакетиране и съхранение на маслото той използва старите еднолитрови стъклени бутилки от безалкохолно, но тъй като са кът, ако ви се намират от някъде излишни, на него биха му свършили перфектна работа.

Тъй като укъсняхме много, не успяхме да останем повече при Даниел, колкото и да ни се искаше. Видяхме как работи машината, взехме си едно малко бурканче със студено пресованото масло и потеглихме. Чакаше ни дълъг път по тъмно.