Да изкарваш хляба с труда на ръцете си

Тръгнахме от София рано сутринта и по пътя всеки се усмихваше сякаш предусещайки какви емоции ни чакат днес. А може би беше просто, защото отново бяхме на път, макар и за малко. По време на последната ни обиколка разбрахме, че на този ден Жаблянският манастир празнува своя храмов празник. Отдавна бяхме пробвали страхотното им кисело мляко и това беше перфектният повод да посетим храма и да поговорим с монасите.

Знаехме, че до манастира води няколко километров черен път тръгващ от село Жабляно, но предварително бяхме решили, че ще оставим колата в селото и ще вървим пеша. Естествено тайничко се надявахме, че покрай нас ще мине някой добър човек с високопроходима кола и ще ни качи. За наше щастие така и стана. В малка стара джипка се бяха събрали един възрастен мъж и две жени. Без да ни питат излишни въпроси ни направиха място на задната седалка и потеглихме заедно нагоре. Явно човекът познаваше отлично пътя, защото караше със скорост и умение, на които дори и професионален офроуд състезател би завидял. Комбинацията от неравности и висока скорост усетихме и на няколко пъти, когато главите ни посрещнаха тавана на автомобила.

Когато стигнахме горе, разбрахме и защо сме бързали толкова – хората са искали да стигнат навреме за празничната служба. Бяхме вече закъсняли за началото, но за сметка на това останахме до края. След службата решихме да заговорим един от монасите, който ни се усмихна малко по-рано на влизане в храма. За нас това бе сигурен знак, че той ще е човекът, който ще ни помогне. Разказахме на отец Партений какво сме намислили да правим и какво ни е довело тук и той много се зарадва. Разбрахме се да поговорим по-късно отново, защото сега идваше ред той да се присъедини към останалите монаси, които заедно щяха да осветят един казан с ароматна бобена чорба. Той се дава за здраве на всички вярващи дошли да почетат храмовия празник на манастира. Заедно с боба, всеки получи и по един комат домашен хляб правен с квас на манастирската пещ. Неповторима комбинация.


Докато хапвахме, отец Партений ни разказа, че той и част от братята са тук само за празника, иначе живеят край село Копиловци, Кюстендилско, където в момента строят нов храм. Всичко започнало с отец Касиан, който преди повече от 20 години поел от една стара игуменка Жаблянския манастир. Първото нещо, което направил тогава, било да откаже полагащата му се заплата от Патриаршията, защото според него хората поели по Божия път не трябва да получават пари за това. В Библията пише, че трябва да изкарваме хляба с труда на ръцете си. Така направил и той. Заедно с другите монасите започнали да се грижат за наследствени земеделски земи. В началото отглеждали само ябълки, а сега вече имат над 600дка земя под аренда с картофи, сини сливи, зеленчуци, житни култури. След всяка продадена реколта те придобивали различни селскостопански машини, с които да заменят ръчния си труд. Освен със земеделие, монасите се занимават и с животновъдство. В двора на Жаблянския манастир отглеждат 10 крави и 80 овце, от чието мляко правят страхотни кисело мляко, кашкавал и сирене. Пробвахме първите две и определено си заслужават.

Отец Партений много искаше да ни покаже новия храм край Копиловци и градините им в околността, затова ни предложи да караме след неговата кола до там. И добре, че беше така, защото още в първото село по пътя спукахме гума. Усетил липсата ни, се върна да види какво става. Още със слизането от колата си, той се захвана да сменя нашата спукана гума, без дори да сме го помолили за това. Не че нямаше да се справим и сами, но друго си е да имаш помощ от някой, на който не му е за пръв път.

Стигнахме живи и здрави до новия храм в покрайнините на Кюстендил и останахме поразени от мащаба на целия комплекс там. Освен Божия храм, имаше жилищна постройка за монасите, отделение за неделно училище, селскостопански сгради, както и една малка барака с размери около три на два метра. В нея са живели първите четирима монаси дошли да работят на полето преди години. Тя им напомня от къде са тръгнали в началото и че всичко, което са постигнали в момента се дължи само на труда и вярата им в Бог.

Разгледахме всичко наоколо и на тръгване си взехме плодове и зеленчуци от градината им. Обещахме на монасите да дойдем отново някой уикенд и да им помогнем с работата на полето в замяна на подслон и купичка боб. С някои от тях ще се видим и по-скоро в София, когато идват да продават продуктите си на пазара в Младост или като освещават някой нов магазин. Дали да не ги викнем и при откриването на нашия?

Comments are closed.