Под тепетата, над Берое и покрай Копринка

Утрото в града не е като това в планината, но все пак можеш да си направиш деня хубав като го започнеш заедно със слънцето. Очакваше ме дълъг ден и не исках да губя време, но ето че първата ми среща в Пловдив бе чак в 10:30ч.

Тя беше с Васко Воденичаров от Живита, който произвежда сиропи и сладка от касис, бъзак, ягоди, малини, боровинки, арония, живовляк и българска роза. Фирмата е започната преди двайсетина години от баща му Коста, като в момента имат собствен производствен цех в квартал Прослав. Васко също като баща си завършва за хранителен технолог и е твърдо убеден, че иска да развива семейния бизнес. Дори след години вижда възможност да имат собствени сертифицирани насаждения и да опитат да затворят кръга на производство.

Следващата ми среща бе с Роси Караколева, чийто баща е производител на биологичен мед. Той се казва Николай и има повече от 150 кошера в района на Средна гора над град Калофер. Видях симпатични бурканчета с билков, манов и липов мед, а според сезона и пашата на пчелите може да бъде и друг. Роси ми разказа за държавните изисквания при продажба на мед, които за съжаление е трябвало да научи от личен опит. Тя ми препоръча и още няколко малки производителя, които навярно ще посетим при някое следващо пътуване.

От Пловдив се отправих към Стара Загора. По пътя качих двама симпатични стопаджии запътили се към морето. Искаше ми се да продължа с тях, особено като и палатката и спалния ми чувал бяха в багажника, но не се поддадох на изкушението. Следващият уикенд.

В Стара Загора се срещнах с Мина Варджиева – майстор на ръчен кашкавал и всякакви млечни продукти. Отново препоръка ме отведе при нея и се радвам, че отделих време да се запознаем. Излъчва осезаема положителна енергия и наистина си разбира от занаята. За изпът ми подари два различни кашкавала, от които с кеф можеш да си оближеш пръстите. Тя беше и причината да се срещна с още един страхотен човек – Богдан Богданов.

Той е хлебар по душа, а вече и по занятие. Преди години започва да прави хляб като хоби, но скоро това се превръща в професия. Богдан има своя пекарна на име Топлата фурна, където прави ръжено-пшеничен хляб по стара рецепта. По празници приготвя и хляб с шоколад. Нямам търпение да стане Коледа, за да мина от тук отново и да го пробвам. И двата вида хляб са с дива мая и се правят ръчно. Горещо препоръчвам.

На тръгване си взех един ръжено-пшеничен хляб, който бе сладко споделен на вечеря с моите домакини от Happy Horses Ranch близо до Павел Баня. Гостуването ми там беше едно от най-запомнящите се събития от това пътуване, макар и да беше само за една вечер. Ако искате да се приближите до природата, себе си или до конете, които всъщност ще свършат първите две неща, то просто посетете това място. А на път за там, не забравяйте да се отбиете до язовир Копринка. Струва си.

Горе в планината и долу в полето

След като закусих с вкусни мекички и чай, бързо се отправих към село Годлево, което е на 5км северно от Разлог. За тамошната мандра вече ми бяха споменали няколко човека, а и на вечеря при Дешка имах удоволствието да пробвам сирене от там. Е, нямаше как да не отида.

Посрещна ме собственичката Радка Бележкова. Тя не разполагаше с много време, но все пак успя да ми разкаже малко за историята на мандрата. Като много други собственици на такива предприятия, тя и мъжът й закупили старата сграда на местната мандра преди двайсетина години по време на прехода. Модернизират я и сега правят кашкавал, сирене и извара за хората от района. До скоро са зареждали хотели в Банско, но сега мениджърите търсили по евтини продукти, а както не веднъж се убедихме – ниската цена означава използване на заместители на млякото. Но Радка не иска да прави компромиси с качеството и вярва, че ако един продукт е наистина добър, то той ще намери своя пазар. И ние споделяме това виждане.

От тук посоката беше Пловдив, но преди да стигна там исках да мина през още едно-две места. Излишно е да споменавам, че с моя късмет отново се оказах на път, който е в ремонт – от Баня до Велинград всичко бе разкопано. Нямаше откъде да заобиколя, затова се прекръстих и тръгнах. По пътя видях няколко жени, които да продават домашни сладка от горски плодове, като една от тях успя да ме упъти към малко цехче в Юндола, където правели (легално) такива. Толкова се зарадвах, че най-накрая ще намеря производител на сладка, че почти забравих да мисля за дупките по пътя. Е, почти.

Оказа се, че собственичката на цехчето не е там, но успях да разговарям с нея по телефона. Името й е Джуна Тупева и в момента е действащ адвокат, но преди малко повече от половин година решава заедно с мъжа си да започне цех за преработка на горски плодове и гъби. Правят сладка от диви ягоди, боровинки, малини, къпини, смокини и арония. А от гъбите мариноват челадинки и манатарки в малки бурканчета. На тръгване се сдобих със сладко от диви ягоди и отпраших в посока Белово, далеч от ремонтирания път. От там продължих към Пазарджик и после към село Драгомир.

Там се срещнах с Веси и Петко Павлови, които имат стопанство за плодове, зеленчуци, билки и подправки. Започнали преди години поради здравословни причини, те сега търсят начин как да превърнат това свое занимание в основно. И според мен се справят доста добре, защото имат на пазара интересни продукти като подправки в саксия, които можеш да си отглеждаш в кухнята, и възглавнички с различни билки, които например ти помагат да спиш по-добре. Разхождайки се из градината на семейство Павлови и вдъхвайки от уханието на толкова много прекрасни билки, се зарекох, че когато имам градина, със сигурност и аз ще си насадя такива.

Като приключвахме и с втората чаша чай вече се свечеряваше, и макар разговора едва сега да започваше, аз трябваше да потеглям към Пловдив.

Смилянски истории

Беше един дългоочакван ден. Днес трябваше да открием производители на един роден продукт издигнат в култ – Смилянският боб. Знаехме, че той е част от Slow Food движението в България така че заложихме на контакта с местния координатор на организацията – Захари Кехайов. Както почти винаги се случва в нашия вълшебен списък имахме само името на човека и само населеното място, в което да го търсим.  И както пътешествениците казват, че едно пътуване си заслужава, когато намериш отговорите на въпроси, които не си имал на тръгване, така и ние се радваме, когато питайки някого за нещо, което искаме да знаем, всъщност научаваме и други не по-малко ценни неща.

Оказа се, че момичето, което питахме за Захари е всъщност дъщеря на собствениците на овцеферма Манолеви. За нея ни бяха споменали по-рано, но тъй като сега не ни беше на път я пропуснахме. Но сега след срещата с Мирена – дъщерята на семейство Манолеви, сме сигурни, че трябва да посетим прохода Рожен до село Соколовци, за да се запознаем с тези хора.

Бързо разбрахме къде работи Захари и се срещнахме с него. Той с охота ни разказа как най-добре се сее и суши боб, какви видове има и разбира се какви трикове използват хората от околните села, за да продадат продукцията си под името „Смилянски боб”. Обещахме да му се обадим на есен, когато новата му реколта ще е готова, за да задели малко и за нас.

Захари ни препоръча да се срещнем с кмета на село Сивино, който мели царевично брашно на ръка в каменна мелница. Решихме, че това не е за изпускане и отпрашихме по баира. Но като знаете как ни върви на пътища, успяхме да стигнем само до село Люлка. Както казват:  всяко зло – за добро. В първата къща на селото се зачпознахме с Исен Хусаров – 78 годишен старец, който също мели царевично брашно. Е, може и да не е кмет на селото, но поне сам си беше направил воденичката в дерето до реката. Взехме му номера и обещахме, че ще се върнем на есен.

На тръгване от Смилян нямаше как да не посетим местната мандра, която ни беше похвалена няколко пъти, включително и от граничните полицаи, които ни спряха на идване предния ден. Добре че ги послушахме, защото там ядохме най-вкусния млечен десерт с диви ягоди и боровинки, който може да си представиш. Препоръчваме горещо.

Мандрата Родопа Милк е създадена от Васил и Милкана Йорданови преди 20 години по българо-швейцарски проект. Те минават през  практическо обучение в Швейцария  и реконструирайки едно старо картофохранилище в Смилян, съдават единствената мандра за швейцарски сирена в България.  Правят продукти предимно от краве мляко – кашкавали, сирена, масло, пастет. А докато си говорихме с Васил, той ни почерпи и с чаша леденостуден кефир (мляко, което се заквасва с кефирена гъба и се получава напитка, наподобяваща айран). В разговора Васил ни насочи към следващия човек, с когото да се срещнем.

Това бе Захаринка Билянова от Смолян, която преди 20 години е зарязала учителската професия, за да се занимава със събирането и преработката на диворастящи гъби, билки и горски плодове. От последните тя прави сладка за собствени нужди, но когато нейни приятели ги опитват, веднага я насърчават да произвежда повече и да ги продава. Сега Захаринка прави около 3 500 бурканчета на година и никога не остават за следващия сезон. Асортиментът включва диви ягоди, боровинки, малини, къпини. Славата им се носи чак до Пловдив, Стара Загора и Варна, откъдето редовни клиенти пътуват до Смолян само да посетят резидавата ѝ барака на пътя.

От Захаринка научихме каква е разликата между култивирания и диворастящия мурсалски чай, разбрахме за свойствата на брашното от манатарки и пробвахме пресни боровинки от района на Перелик. Тя вярва, че ключът към здравето е в народната медицина и принципите на лечителя Петър Димков. Мечтае до няколко години да направи малко цехче, в което да преработва по-бързо повече продукция. Пожелахме ѝ успех и вярваме, че това ще се случи.

Тръгнахме в посока Кърджали откъдето приключението ни щеше да продължи в района на Източни Родопи. Но преди това отделихме една нощ в писане на впечатления и подреждане на снимки от последните 3 дни. Направихме това на една тераса с чудна гледка към язовир Кърджали.