Телефонна любов…

Искахме да използваме посещението си в Плевен, за да се запознаем с пчеларя Юлиян Станчев в село Върбица, където той прави мед носещ същото име. Успяхме да разговаряме с него само по телефона, тъй като се оказа, че през деня той няма да е при пчелите си. Разбрахме, че новата реколата мед ще е събрана и пакетирана до началото на следващия месец, така че ще се свържем с Юлиян отново съвсем скоро.

Първата ни спирка днес беше в село Ракита, където търсихме един не много познат български продукт на име крокмач. Той се прави от чисто овче мляко, доено в периода август-октомври месец, когато е най-гъсто и с най-ниско съдържание на вода. Вари се на водна баня, след това се осолява и се остава да зрее на хладно поне месец. За крокмача научихме от статия за майстор готвач Валери Нешов, с когото се надявахме да се срещнем в Ракита, но там открихме само неговите роднини. От тях разбрахме, че този продукт се прави само в района Плевен, Ловеч и част от Габрово. А тук в Ракита се прави във всяка къща. Подариха ни едно малко бурканче с крокмач за изпът и ни казаха кога и как да се свържем с Валери, за да ни разкаже лично той и за още позабравени български рецепти.

Отдавна искахме да посетим село Черни Вит край Тетевен и да пробваме местното зелено сирене. То прославя страната ни по изложения в чужбина, а се оказва, че не много хора в родината ни знаят за него. Но и това не бе писано да се случи днес. Чухме се по телефона с Цветан Димитров, който прави сиренето, но случихме да не е сега в селото. За наше щастие той ни покани да навестим Черни Вит следващия уикенд, когато ще има дегустация не само на сиренето, но и на други любопитни местни продукти. Задължително сме там.

Както ни беше тръгнало, не ни изненада фактът, че и следващия човек, който искахме да посетим се оказа, че не е там, където се надявахме да го открием. Обещахме да се свържем с Милен Стоянов от село Мало Пещене отново след седмица, когато надяваме се ще можем да посетим зеленчуковата му ферма.

Всичко това в комбинация с натрупалата се умора през последните две седмици, от самосебе си ни подсказа, че е време да се приберем вкъщи и да си починем малко от пътуването. На път за София минахме през Ябланица – градът на халвата.  Там ни бяха препоръчали да посетим едно малко цехче, в което все още правят халвата ръчно. Хората тъкмо си тръгваха, защото бе краят на работния ден, но ние все пак успяхме да си вземем една кутийка халва и отпрашихме към дома.

На длъж и на шир

Отново приятелска дума беше „виновна” за първата ни среща днес. Колкото и да бяхме питали досега, все не намирахме хора, които да се занимават с истински подправки. Но ето, че и това се случи на тръгване от Велико Търново.

Запознахме се с Ангел Тодоров, основател на фирма Стел Арго, в неговия ароматен офис. Той много се зарадва на нашата идея и сподели, че точно желанието му да се храни с чиста храна, е била една от причините да започне този бизнес. Другата са парите. Или по-точно тяхната липса през 1994г, когато заедно със своя съдружник остават без работа. Решават, че събирането на плодове, билки и подправки е нещото, което могат да започнат веднага и без много пари.

В началото всичко са обработвали и пакетирали на ръка, но сега почти две десетилетия по-късно, имат собствена автоматична производствена и пакетажна база, сушилня за плодове, транспорт и много клиенти в региона. Асортиментът им включва продукти като: сушени бъз, арония и глог, подправките сминдух, девисил и кориандър, сушени шипки, ябълки и сливи, различни видове ядки и много други. Разбира се, не от всичко става добър продукт за пазара. Ангел ни сподели, че преди време пробвали да пуснат сушено червено цвекло и от цялата продукция продали едва 4 бройки. Но това не го притеснява толкова, колкото фактът, че е все по-трудно да намира качествени български суровини на добри цени. Хубавото е, че и той и съдружникът му споделят принципа на качеството над количеството.

На път за Троян, където искахме да посетим една препоръчана ни мандра, се отбихме за кратко в Етъра. Там като че ли отново шекерджийницата ни притегли със своя невидим магнит. За наше съжаление, тя привлича и гладните погледи на многобройните туристи в комплекса, та не успяхме да разговаряме с бай Симеон за дълго. Той идва в Етъра през 1981г привлечен от сладкарското изкуство, с което е закърмен от майка си. Научава занаята от местния майстор шекерджия и после той на свой ред го предава на сина и внука си, с които сега работи заедно. Пробвахме халвата от слънчогледов тахан и отстъпихме ред на събралата се опашка туристи отвън.

Укъсняхме за посещение в мандрата, която си бяхме набелязали край Троян, а и никой не ни вдигна телефона там, така че набързо променихме плана. Решихме да приемем поканата на едни наши приятели да им гостуваме в Плевен и се отправихме натам. Те бяха страхотни домакини, за което искрено им благодарим.

По калдаръмените улици на Търново

Тази сутрин бе по-спокойна от обичайно, защото знаехме, че ще прекараме деня във Велико Търново и няма да пътуваме далече. Предстояха ни срещи с пчелар, билкар, шекерджия и майстор на кадаиф.

Познаваме бай Йордан Губерков от много време и купуваме мед от него редовно, но едва сега го накарахме да ни разкаже повече за себе си. Той произвежда мед повече от 12 години, като е започнал след като са го съкратили от местен завод за пластмасови изделия. Започва с едва няколко кошера, а в момента се грижи за над 100 в село Стефан Стамболово, близо до град Полски Тръмбеш. Преди няколко години Йордан решава да сертифицира меда си и сега очаква да свърши задължителния преходен период. В момента той зарежда 10-тина магазина в града, но се надява, че със сертификата за биологичен произход ще може да намери поне още толкова, с които да работи. На тръгване той ни подари едно малко бурканче с мед и ни изпрати с думите: „Яжте меда като храна, за да не го ядете като лекарство.” Мислим да го послушаме.

Следващия човек, с който искахме да се видим беше Емил Елмазов, за когото бяхме чували, че отглежда билки и лимец в района на Габрово. Надявахме се да го открием в неговата билкопродавница в Търново, но за съжаление се оказа, че сега е на път и ще се върне чак след няколко дни. За наше щастие, един негов служител се оказа доста разговорлив човек, та успяхме да разберем малко повече за дейността на г-н Елмазов. Преди повече от двайсет години той издава вестник Билкова борса, но за читателите явно не било достатъчно само да четат за билките, а искали да знаят и от къде да си ги купуват. За кратко време редакцията на вестника се напълва, не само с купища писма, но и с купища пакети билки, които циркулират между читатели и редакция. Така г-н Елмазов решава да направи билкова аптека, която да удовлетвори това търсене.

С годините всичко прераства в създаването на 150 дка билков резерват в Боженския балкан, в който сега освен различни видове билки, се гледат и няколко декара лимец. Радва ни фактът, че все повече хора в България се интересуват от този стар и така ценен сорт пшеница. Имахме удоволствието да пробваме хлебче направено от лимец в комбинация с ароматен липов чай. На тръгване си взехме 100гр лимец и си обещахме, че следващия път ще отидем на място в резервата да видим всички насаждения.

На Самоводската чаршия в Търново се отбихме в шекерджийницата на Добрин Трифонов, където пихме по една лимонада и пробвахме неговия страхотен локум. Ние като хора, които не си падат много по сладко, леко се затруднихме с изяждането дори и на едно парченце от него, но пък си заслужаваше. От рафта ни изкушиха и още две неща: пестил и балсуджук. Първото се прави от варени сушени сливи, а второто от орехи в гроздова шира (пресовано грозде преди да стане на вино). Тях си ги взехме за изпът и се отправихме към другия дюкян, който привлече любопитството ни – мястото, където правеха кадаиф.

В малкото и горещо помещение ни посрещна Грета Григорова, която с усмивка на лице приготвяше поредната порция кадаиф. Той се прави на голямо хоризонтално метално колело, върху което със специален уред се изсипва смес от брашно, вода и сол. Едно време колелото се е нагорещявало на дърва, но сега това става с газ. Но иначе технологията си е останала същата. Грета е научила занаята от местната майсторка преди близо 20 години и сега с гордост продължава традицията. Тя много харесва работата си и фактът, че постоянно идват нови и различни хора, с които може да общува. От Грета научихме и една много интересна рецепта за приготвяне на кадаиф, та сега нямаме търпение да се приберем вкъщи и да я пробваме. Ще се похвалим с резултата.