Да изкарваш хляба с труда на ръцете си

Тръгнахме от София рано сутринта и по пътя всеки се усмихваше сякаш предусещайки какви емоции ни чакат днес. А може би беше просто, защото отново бяхме на път, макар и за малко. По време на последната ни обиколка разбрахме, че на този ден Жаблянският манастир празнува своя храмов празник. Отдавна бяхме пробвали страхотното им кисело мляко и това беше перфектният повод да посетим храма и да поговорим с монасите.

Знаехме, че до манастира води няколко километров черен път тръгващ от село Жабляно, но предварително бяхме решили, че ще оставим колата в селото и ще вървим пеша. Естествено тайничко се надявахме, че покрай нас ще мине някой добър човек с високопроходима кола и ще ни качи. За наше щастие така и стана. В малка стара джипка се бяха събрали един възрастен мъж и две жени. Без да ни питат излишни въпроси ни направиха място на задната седалка и потеглихме заедно нагоре. Явно човекът познаваше отлично пътя, защото караше със скорост и умение, на които дори и професионален офроуд състезател би завидял. Комбинацията от неравности и висока скорост усетихме и на няколко пъти, когато главите ни посрещнаха тавана на автомобила.

Когато стигнахме горе, разбрахме и защо сме бързали толкова – хората са искали да стигнат навреме за празничната служба. Бяхме вече закъсняли за началото, но за сметка на това останахме до края. След службата решихме да заговорим един от монасите, който ни се усмихна малко по-рано на влизане в храма. За нас това бе сигурен знак, че той ще е човекът, който ще ни помогне. Разказахме на отец Партений какво сме намислили да правим и какво ни е довело тук и той много се зарадва. Разбрахме се да поговорим по-късно отново, защото сега идваше ред той да се присъедини към останалите монаси, които заедно щяха да осветят един казан с ароматна бобена чорба. Той се дава за здраве на всички вярващи дошли да почетат храмовия празник на манастира. Заедно с боба, всеки получи и по един комат домашен хляб правен с квас на манастирската пещ. Неповторима комбинация.


Докато хапвахме, отец Партений ни разказа, че той и част от братята са тук само за празника, иначе живеят край село Копиловци, Кюстендилско, където в момента строят нов храм. Всичко започнало с отец Касиан, който преди повече от 20 години поел от една стара игуменка Жаблянския манастир. Първото нещо, което направил тогава, било да откаже полагащата му се заплата от Патриаршията, защото според него хората поели по Божия път не трябва да получават пари за това. В Библията пише, че трябва да изкарваме хляба с труда на ръцете си. Така направил и той. Заедно с другите монасите започнали да се грижат за наследствени земеделски земи. В началото отглеждали само ябълки, а сега вече имат над 600дка земя под аренда с картофи, сини сливи, зеленчуци, житни култури. След всяка продадена реколта те придобивали различни селскостопански машини, с които да заменят ръчния си труд. Освен със земеделие, монасите се занимават и с животновъдство. В двора на Жаблянския манастир отглеждат 10 крави и 80 овце, от чието мляко правят страхотни кисело мляко, кашкавал и сирене. Пробвахме първите две и определено си заслужават.

Отец Партений много искаше да ни покаже новия храм край Копиловци и градините им в околността, затова ни предложи да караме след неговата кола до там. И добре, че беше така, защото още в първото село по пътя спукахме гума. Усетил липсата ни, се върна да види какво става. Още със слизането от колата си, той се захвана да сменя нашата спукана гума, без дори да сме го помолили за това. Не че нямаше да се справим и сами, но друго си е да имаш помощ от някой, на който не му е за пръв път.

Стигнахме живи и здрави до новия храм в покрайнините на Кюстендил и останахме поразени от мащаба на целия комплекс там. Освен Божия храм, имаше жилищна постройка за монасите, отделение за неделно училище, селскостопански сгради, както и една малка барака с размери около три на два метра. В нея са живели първите четирима монаси дошли да работят на полето преди години. Тя им напомня от къде са тръгнали в началото и че всичко, което са постигнали в момента се дължи само на труда и вярата им в Бог.

Разгледахме всичко наоколо и на тръгване си взехме плодове и зеленчуци от градината им. Обещахме на монасите да дойдем отново някой уикенд и да им помогнем с работата на полето в замяна на подслон и купичка боб. С някои от тях ще се видим и по-скоро в София, когато идват да продават продуктите си на пазара в Младост или като освещават някой нов магазин. Дали да не ги викнем и при откриването на нашия?

Горе в планината и долу в полето

След като закусих с вкусни мекички и чай, бързо се отправих към село Годлево, което е на 5км северно от Разлог. За тамошната мандра вече ми бяха споменали няколко човека, а и на вечеря при Дешка имах удоволствието да пробвам сирене от там. Е, нямаше как да не отида.

Посрещна ме собственичката Радка Бележкова. Тя не разполагаше с много време, но все пак успя да ми разкаже малко за историята на мандрата. Като много други собственици на такива предприятия, тя и мъжът й закупили старата сграда на местната мандра преди двайсетина години по време на прехода. Модернизират я и сега правят кашкавал, сирене и извара за хората от района. До скоро са зареждали хотели в Банско, но сега мениджърите търсили по евтини продукти, а както не веднъж се убедихме – ниската цена означава използване на заместители на млякото. Но Радка не иска да прави компромиси с качеството и вярва, че ако един продукт е наистина добър, то той ще намери своя пазар. И ние споделяме това виждане.

От тук посоката беше Пловдив, но преди да стигна там исках да мина през още едно-две места. Излишно е да споменавам, че с моя късмет отново се оказах на път, който е в ремонт – от Баня до Велинград всичко бе разкопано. Нямаше откъде да заобиколя, затова се прекръстих и тръгнах. По пътя видях няколко жени, които да продават домашни сладка от горски плодове, като една от тях успя да ме упъти към малко цехче в Юндола, където правели (легално) такива. Толкова се зарадвах, че най-накрая ще намеря производител на сладка, че почти забравих да мисля за дупките по пътя. Е, почти.

Оказа се, че собственичката на цехчето не е там, но успях да разговарям с нея по телефона. Името й е Джуна Тупева и в момента е действащ адвокат, но преди малко повече от половин година решава заедно с мъжа си да започне цех за преработка на горски плодове и гъби. Правят сладка от диви ягоди, боровинки, малини, къпини, смокини и арония. А от гъбите мариноват челадинки и манатарки в малки бурканчета. На тръгване се сдобих със сладко от диви ягоди и отпраших в посока Белово, далеч от ремонтирания път. От там продължих към Пазарджик и после към село Драгомир.

Там се срещнах с Веси и Петко Павлови, които имат стопанство за плодове, зеленчуци, билки и подправки. Започнали преди години поради здравословни причини, те сега търсят начин как да превърнат това свое занимание в основно. И според мен се справят доста добре, защото имат на пазара интересни продукти като подправки в саксия, които можеш да си отглеждаш в кухнята, и възглавнички с различни билки, които например ти помагат да спиш по-добре. Разхождайки се из градината на семейство Павлови и вдъхвайки от уханието на толкова много прекрасни билки, се зарекох, че когато имам градина, със сигурност и аз ще си насадя такива.

Като приключвахме и с втората чаша чай вече се свечеряваше, и макар разговора едва сега да започваше, аз трябваше да потеглям към Пловдив.

Напред към природата

След заслужената кратка почивка край морските вълни, дойде ред отново да тръгнем на път. От днес посоката е запад и всеки изминат километър ни приближава бавно към началната ни точка. Уредите на колата ни подсказват, че днес ще преминем  2000-ния километър от нашето приключение. Не е зле, нали!? А сме едва на половината от първата ни обиколка из страната. Колкото повече хора и места посещаваме, толкова повече разбираме колко още много хора и места трябва тепърва да посетим. Живот и здраве да е, каквото е писано – ще стане.

Първата ни спирка за днес беше Райкова градина в село Орешак, Варненско. Отново добра дума казана ни от хора по пътя ни доведе до тук. Обичаме да наблюдаваме как съдбата си знае с кого, как и кога да те срещне. Трябва само да не пречиш на Процеса.

Взехме Красимир от мегдана в селото и заедно се упътихме към градината на съкооператора му Константин. И двамата стопанисват по около декар земя главно засята със заленчуци. Засега. Тази година са пробвали да засадят и други култури на полето намиращо се извън селото, за което също се грижат, но не се надяват на добра реколта заради сухото време. Както се убедихме с очите и ушите си в последните дни, явно последното мъчи земеделците в цялата ни страна.

От вратата на двора се отправихме директно към сянката пред къщата, където любезните ни домакини предложиха да „дегустираме” техните доматки. С домашната им ракийка. Краси наряза три-четири различни сорта домати от неговата градина, а Косьо пък помогна с краставичките и след минута пред нас имаше огромна ароматна купа от свежи зеленчуци. Дегустирането можем спокойно да оставим на въображението ви, а пък ние ще споделим какво научихме от посещението си.

Оказа се, че двамата ни домакини са сред инициаторите на местния хранкооп и имат огромното желание не само да снабдяват местните с чисти зеленчуци, но и да покажат и обучат на практика хората на „разумно земеделие”. За съжаление обаче, мераклиите винаги са повече на думи отколкото в действителност. Краси препоръчва на всеки, който иска да дойде при тях, първо да прочете „Без земя” на Франц Карл Рьоделбергер, за да има правилната настройка и разбиране. Той ни сподели и за две практичесни книжки, които обезателно скоро ще попълнят нашата библиотечка: „Умната зеленчукова градина” на Николай Курдимов и „Градина без отрови” на Александър Георгиев.

Косьо ни показа единствения селскостопански уред, който умният градинар трябва да ползва – плоскореза. Лошото е само, че според него едва ли някой друг притежава плоскорез в радиус от 100км. Единственото нещо, което и двамата съкооператори дават на своите заленчуци, освен слънце и вода, са коприва и хвощ, които гонят безотказно „буболягите”. Видяхме и на практика как се прилагат принципите на алелопатията  – явление, при което едно растение подтиска или стимулира растежа на другарчетата си. Толкова увлекателно бе всичко, че не усетихме кога минаха четири часа и стана време да си ходим. Сигурни сме, че скоро ще се видим отново с Краси и Косьо в тяхната слънчева градина.

Преди да стигнем Велико Търново, където планирахме да спим тази вечер, искахме да посетим и още един много интересен човек и производител, който ни бяха препоръчали. Намерихме Даниел Димитров по залез слънце в къщата му в село Костена река, Шуменско. Той е решил да съхрани един слабо познат занаят и продукт по родните села – изработката на студено пресованото масло (някои го наричат и олио). За целта използва главно слънчогледово семе, но вече познава технологията и за използването на бадеми и орехи като суровина. Ние му разказахме за производителите  на сусам от Източни Родопи, с които се бяхме запознали по-рано и се надяваме, че скоро ще видим и други интересни видове студено пресовани масла.

Даниел е създал сам своята механична преса и дори предлага направени от него малки домашни преси, които две-три домакинства спокойно могат да споделят. За пакетиране и съхранение на маслото той използва старите еднолитрови стъклени бутилки от безалкохолно, но тъй като са кът, ако ви се намират от някъде излишни, на него биха му свършили перфектна работа.

Тъй като укъсняхме много, не успяхме да останем повече при Даниел, колкото и да ни се искаше. Видяхме как работи машината, взехме си едно малко бурканче със студено пресованото масло и потеглихме. Чакаше ни дълъг път по тъмно.

С аромат на лавандула

Програмата ни за днешния ден беше кратка – искахме да стигнем до Варна и на път да се срещнем с един човек, който Таня от Елхово ни препоръча. Става дума за Станимир Кабадаиев, който намерихме в двора на къщата му в село Бата. Той е биологичен производител на сливи, шипки и лавандула, като продължава и разширява започнатото от баща си преди 10 години.

Преди три години те кандидатствали по програма на фонд Земеделие и в момента строят малък цех за сушене и пакетиране на плодове. Тази година ще преработват главно тяхната продукция, а по-късно планират да сушат и други плодове и заленчуци. В момента Станимир се оглежда за пазар в България, но не изключва и възможността да продава в чужбина. Продуктите им от лавандула се приемат много добре от туристите по морските курорти, но за в бъдеще търсят и нови начини да продават продукцията си.

На тръгване се сдобихме с по една ароматна торбичка лавандула. Тя дълго ще ни напомня за тази приятна среща.

А пристигайки във Варна, първата ни задача беше да оправим бронята на колата:)

И замириса на море…

Единият от нас успя да поспи. Другият не. Фактът, че в радиус от няколко километра няма жив човек, освен може би някакви диви животни, в комбинация с горската тъмнина, силния вятър и развинтената фантазия, доведоха до многократно усилване на инстинкта за самосъхранение и придружаващия го неистов страх. И двамата негласно знаехме, че щом ни огрее лъч утринна светлина, стягаме багажа и дим да ни няма. Това и се случи. Но за наше (и на колата) съжаление, трябваше да минем наобратно през черния път, по който дойдохме вчера. Размина ни се леко – откачихме единствено задната броня на едно баирче. Е, тя така или иначе от едната страна се държеше на магия, сега поне имаме повод да я оправим цялата. В момента, в който стъпихме на асфалта се прекръстихме и отпрашихме в посока морето.

Офф Роуд колата

Офф Роуд колата

Първата ни спирка за деня беше офиса на фирма Тронка в град Елхово. Там се срещнахме с Васил Славков, който ни разказа, че те са сертифициран биологичен производител на билки с над 160 дка култивирани насаждения. Отглеждат мащерка, мента, невен, градински чай, мурсалкси чай, маточина, шипка и лайка. Над 80% от продукцията им отива на австрийския пазар, а останалото пласират на местния със собствената си марка. В сезона от април до септември, билките се събират на ръка от около 30 човека, а после отиват в сушилнята в съседното село Изгрев. Зарадвахме се да научим, че българска фирма работи от години на международен пазар, но Васил побърза да ни увери, че трябва много да се внимава с такъв тип бизнес, защото „в земеделието спокойно можеш да фалираш за една година”. На тръгване той ни упъти как да стигнем до техните насаждения с билки, за да разгледаме и ни пожела успех. Ние искрено му желаем същото.

По пътя към морето искахме да посетим и още едни хора, за които знаехме, а и няколко човека по пътя ни ги бяха препоръчали. Това беше фермата на Таня и Христо Пенови от град Средец. Намерихме ги в двора на къщата им заобиколени от усмихнатите им неуморни внучета. Докато похапвахме студена диня, Таня ни разказа за техните насаждения не далече от града и за проблемите, които среща като биологичен просизводител. Един от тях е например липсата на чиста вода за поливане на растенията, но той е решим. Докато фактът, че техните съседи по нива пръскат с машини химия върху насажденията си и понякога вятърът отнася част от нея върху последната леха на Таня, вече е истински проблем. Тя не е доволна от съществуващите  регламентиране и контрол  от страна на държавата, но дори и липсата на подкрепа не я отказва от започнатото.

Разбрахме, че семейство Пенови имат големи насаждения от круши и миналата година са правили прясно изцеден сок от тях. Увериха ни, че е бил страхотен на вкус, но за (наша) жалост отдавна е свършил. Реколтата от тази година планират да направят на сушени плодове. С удоволствие ще се свържем с тях на есен, защото тогава ще са готови и техните лук, нахут, сусам, тикви и леща. Последната е български сорт, от който Таня ни подари една кило на тръгване. Ще си я сготвим с кеф, когато се приберем.

Отправихме се към Поморие вече изморени от дългия път днес, но и с усмивка на лице, защото бленувахме да се топнем по залез в морето.

На изток от рая пак е рай

Като подминеш Кърджали и продължиш в посока изток, релефът и поминъкът се променят. Жегата също. Макар и да разполагахме само със следобеда на днешния ден, бяхме твърдо решили, че ще посетим поне двама-трима производители от нашия списък. За намирането им много ни помогна информацията от сайта на Новото Тракийско Злато – българо-холандска програма, която подпомага развитието на устойчивия туризъм в района на Източни Родопи.

Първата ни спирка беше в село Жълти бряг, където търсихме Таня Благова – сертифициран биологичен производител на зеленчуци. Бързо ни упътиха до оранжериите й в края на селото, но нея не успяхме да открием. За наше щастие една друга жена ни разказа за местния пчелар и ние веднага се запътихме към него.

Намерихме бай Петър Лингов в градината пред къщата си. Той на бързо ни покани да влезем и докато разкажем защо го търсим, вече държахме един буркан от неговия мед в ръцете си.  Разбрахме, че се занимава с пчеларство повече от 50 години като е почнал с 4-5 кошера, а днес се грижи за 40. Когато има паша за пчелите вади мед на 20дни,а от един кошер излизат към 10кг. Беше така добър да ни покаже вътрешността на кошера като за тази цел запали малко тор в пушилката. Димът успокои пчелите и той отвори магазина (горната част на кошера, където се слагат питите), за да ни покаже вътрешността. Под магазина се намира ядрото, където пчелното семейство се развива. Видяхме и неговата богата на зеленчуци градина, от която на довиждане ни откъсна няколко домата, чушки и грозде. Разделихме се с пожелания отново да се видим и потеглихме към село Тополово.

Там намерихме Красимир Арабаджиев, който се занимава със земеделие, пчеластво и овцевъдство. Разбрахме, че тази година е много тежка и за района на Източни Родопи, но той не губи дух. От тази есен планира какво ще сее за догодина. Почерпи ни с ябълки от неговата градина с думите:  “Ще ви дам ябълка – на нищо не мяза, ама е вкусна”. Опитахме и от неговия мед и поехме към Маджарово.

Там разгледахме природозащитния център, който се грижи за застрашените видове лешояди, гнездящи в района. На излизане от центъра вече се смрачаваше и затова бързичко се отправихме към село Горно поле, където щяхме да пренощуваме в Дивата ферма. Не веднъж ни бяха хвалили това място и чак сега наистина се уверихме, че има защо. Дивата ферма е къща за гости и стопанство на Бети и Николай Василеви. Те са сертифицирани биологични производители на зеленчуци, плодове и мед, както и био животновъди. Отглеждат над 450 крави и телета от породата Родопско Късорого говедо, които пасат над Белмекен.

Бети ни разказа за някои от местните производители на тахан, грозде, лимец и ябълки, което от самосебе си начерта маршрута ни за следващия ден.

Смилянски истории

Беше един дългоочакван ден. Днес трябваше да открием производители на един роден продукт издигнат в култ – Смилянският боб. Знаехме, че той е част от Slow Food движението в България така че заложихме на контакта с местния координатор на организацията – Захари Кехайов. Както почти винаги се случва в нашия вълшебен списък имахме само името на човека и само населеното място, в което да го търсим.  И както пътешествениците казват, че едно пътуване си заслужава, когато намериш отговорите на въпроси, които не си имал на тръгване, така и ние се радваме, когато питайки някого за нещо, което искаме да знаем, всъщност научаваме и други не по-малко ценни неща.

Оказа се, че момичето, което питахме за Захари е всъщност дъщеря на собствениците на овцеферма Манолеви. За нея ни бяха споменали по-рано, но тъй като сега не ни беше на път я пропуснахме. Но сега след срещата с Мирена – дъщерята на семейство Манолеви, сме сигурни, че трябва да посетим прохода Рожен до село Соколовци, за да се запознаем с тези хора.

Бързо разбрахме къде работи Захари и се срещнахме с него. Той с охота ни разказа как най-добре се сее и суши боб, какви видове има и разбира се какви трикове използват хората от околните села, за да продадат продукцията си под името „Смилянски боб”. Обещахме да му се обадим на есен, когато новата му реколта ще е готова, за да задели малко и за нас.

Захари ни препоръча да се срещнем с кмета на село Сивино, който мели царевично брашно на ръка в каменна мелница. Решихме, че това не е за изпускане и отпрашихме по баира. Но като знаете как ни върви на пътища, успяхме да стигнем само до село Люлка. Както казват:  всяко зло – за добро. В първата къща на селото се зачпознахме с Исен Хусаров – 78 годишен старец, който също мели царевично брашно. Е, може и да не е кмет на селото, но поне сам си беше направил воденичката в дерето до реката. Взехме му номера и обещахме, че ще се върнем на есен.

На тръгване от Смилян нямаше как да не посетим местната мандра, която ни беше похвалена няколко пъти, включително и от граничните полицаи, които ни спряха на идване предния ден. Добре че ги послушахме, защото там ядохме най-вкусния млечен десерт с диви ягоди и боровинки, който може да си представиш. Препоръчваме горещо.

Мандрата Родопа Милк е създадена от Васил и Милкана Йорданови преди 20 години по българо-швейцарски проект. Те минават през  практическо обучение в Швейцария  и реконструирайки едно старо картофохранилище в Смилян, съдават единствената мандра за швейцарски сирена в България.  Правят продукти предимно от краве мляко – кашкавали, сирена, масло, пастет. А докато си говорихме с Васил, той ни почерпи и с чаша леденостуден кефир (мляко, което се заквасва с кефирена гъба и се получава напитка, наподобяваща айран). В разговора Васил ни насочи към следващия човек, с когото да се срещнем.

Това бе Захаринка Билянова от Смолян, която преди 20 години е зарязала учителската професия, за да се занимава със събирането и преработката на диворастящи гъби, билки и горски плодове. От последните тя прави сладка за собствени нужди, но когато нейни приятели ги опитват, веднага я насърчават да произвежда повече и да ги продава. Сега Захаринка прави около 3 500 бурканчета на година и никога не остават за следващия сезон. Асортиментът включва диви ягоди, боровинки, малини, къпини. Славата им се носи чак до Пловдив, Стара Загора и Варна, откъдето редовни клиенти пътуват до Смолян само да посетят резидавата ѝ барака на пътя.

От Захаринка научихме каква е разликата между култивирания и диворастящия мурсалски чай, разбрахме за свойствата на брашното от манатарки и пробвахме пресни боровинки от района на Перелик. Тя вярва, че ключът към здравето е в народната медицина и принципите на лечителя Петър Димков. Мечтае до няколко години да направи малко цехче, в което да преработва по-бързо повече продукция. Пожелахме ѝ успех и вярваме, че това ще се случи.

Тръгнахме в посока Кърджали откъдето приключението ни щеше да продължи в района на Източни Родопи. Но преди това отделихме една нощ в писане на впечатления и подреждане на снимки от последните 3 дни. Направихме това на една тераса с чудна гледка към язовир Кърджали.