Никой не е по-голям от хляба

Бяхме нарочили този уикенд само на Пловдив. Обикновено използваме града като транзитна спирка по време на пътуванията си, но сега посветихме и двата дни на търсене на интересни продукти и, разбира се, на малко „бичене на айляк”.

Славата на Майстор Пекар се носи из цял Пловдив, а дори и отвъд него. Затова той бе и начело в нашия списък. Заварихме майстор Георги Лефтеров малко преди обяд в неговата пекарна, където вече бяха останали само няколко хляба. Без излишно колебание си взехме един ръжен селски хляб и един класически бял хляб. И добре, че го направихме веднага, защото докато си говорихме с майстора, разбрахме от къде идва фразата „продава се като топъл хляб”. Хора прииждаха непрестанно, за да си вземат от прясно изпечения днес хляб и след по-малко от час всичко свърши пред очите ни.

За вкуса и аромата на хляба от Майстор Пекар няма да споделим нищо в думи, защото са ви нужни и петте сетива, за да имате поне сходно усещане за насладата, която изпитахме ние. Само ще споделим, че на следващия ден се върнахме в пекарната да си вземем още четири-пет хляба за изпът към София.

Георги е наследил занаята от баща си и дядо си, но е успял умело да обогати уменията и знанията си при други майстори от цял свят. Преди години е чиракувал в пекарни за по седмица-две в държави като САЩ, Куба, Египет, Франция, Русия, Китай, Сърбия, Италия и предполагаме още много други, но за тези със сигурност чухме по една страхотна история. Например в САЩ клиенти са наддавали, за да купят негов хляб, в Египет е правил хляб в глинена делва заровена в земята, а в Сърбия е ял хляб замесен с брашно и сланина. С годините той е събрал много традиционни и експериментални рецепти, петнайсетина от които използва редовно и днес в своята пекарна.

Но от всички истории, които Майсторът ни разказа, най-много ни харесаха тези за българския селски хляб. Една от тях е как преди време хората не са правили чист ръжен, пшеничен или царевичен хляб, защото са мелили за брашно заедно почти всички култури, които растат на нивата. Така в брашното са попадали и малко елда, грах, та дори и боб, като единствено важно е било тези примеси да не са повече от 30% от цялото количество. Затова и хлябът във всяка къща в селото е бил различен. Другото, което научихме е, че хората са правили квас за хляб с вино – забърквали са кашица от брашно и отлежало вино и са я оставали да престои за кратко на топло.

Майсторът ни сподели, че в момента работи над поредица от книги, в които ще покаже как всеки може да си направи хубав хляб вкъщи, ще сподели някои интересни рецепти и ще се опита да възпита у нас правилно отношение към хляба. Обещахме да сме сред първите, които ще си купят книжките, когато са готови.

В този ден успяхме да посетим и мандрата в град Съединение, която ни бяха препоръчвали толкова много пъти. Искахме да се срещнем лично с майстора на производството Енчо Костов, от когото се надявахме да научим повече за историята на мандрата, но за съжаление не го сварихме там. Все пак успяхме да си вземем по една буца от трите вида сирене, което той прави – краве, овче и козе.

За обяд заложихме на познатата ни комбинация от хляб, сирене и домат и смело можем да кажем, че сиренето е страхотно. Добре узряло, не много солено и с точната твърдина при рязане. Горещо препоръчваме.

Да изкарваш хляба с труда на ръцете си

Тръгнахме от София рано сутринта и по пътя всеки се усмихваше сякаш предусещайки какви емоции ни чакат днес. А може би беше просто, защото отново бяхме на път, макар и за малко. По време на последната ни обиколка разбрахме, че на този ден Жаблянският манастир празнува своя храмов празник. Отдавна бяхме пробвали страхотното им кисело мляко и това беше перфектният повод да посетим храма и да поговорим с монасите.

Знаехме, че до манастира води няколко километров черен път тръгващ от село Жабляно, но предварително бяхме решили, че ще оставим колата в селото и ще вървим пеша. Естествено тайничко се надявахме, че покрай нас ще мине някой добър човек с високопроходима кола и ще ни качи. За наше щастие така и стана. В малка стара джипка се бяха събрали един възрастен мъж и две жени. Без да ни питат излишни въпроси ни направиха място на задната седалка и потеглихме заедно нагоре. Явно човекът познаваше отлично пътя, защото караше със скорост и умение, на които дори и професионален офроуд състезател би завидял. Комбинацията от неравности и висока скорост усетихме и на няколко пъти, когато главите ни посрещнаха тавана на автомобила.

Когато стигнахме горе, разбрахме и защо сме бързали толкова – хората са искали да стигнат навреме за празничната служба. Бяхме вече закъсняли за началото, но за сметка на това останахме до края. След службата решихме да заговорим един от монасите, който ни се усмихна малко по-рано на влизане в храма. За нас това бе сигурен знак, че той ще е човекът, който ще ни помогне. Разказахме на отец Партений какво сме намислили да правим и какво ни е довело тук и той много се зарадва. Разбрахме се да поговорим по-късно отново, защото сега идваше ред той да се присъедини към останалите монаси, които заедно щяха да осветят един казан с ароматна бобена чорба. Той се дава за здраве на всички вярващи дошли да почетат храмовия празник на манастира. Заедно с боба, всеки получи и по един комат домашен хляб правен с квас на манастирската пещ. Неповторима комбинация.


Докато хапвахме, отец Партений ни разказа, че той и част от братята са тук само за празника, иначе живеят край село Копиловци, Кюстендилско, където в момента строят нов храм. Всичко започнало с отец Касиан, който преди повече от 20 години поел от една стара игуменка Жаблянския манастир. Първото нещо, което направил тогава, било да откаже полагащата му се заплата от Патриаршията, защото според него хората поели по Божия път не трябва да получават пари за това. В Библията пише, че трябва да изкарваме хляба с труда на ръцете си. Така направил и той. Заедно с другите монасите започнали да се грижат за наследствени земеделски земи. В началото отглеждали само ябълки, а сега вече имат над 600дка земя под аренда с картофи, сини сливи, зеленчуци, житни култури. След всяка продадена реколта те придобивали различни селскостопански машини, с които да заменят ръчния си труд. Освен със земеделие, монасите се занимават и с животновъдство. В двора на Жаблянския манастир отглеждат 10 крави и 80 овце, от чието мляко правят страхотни кисело мляко, кашкавал и сирене. Пробвахме първите две и определено си заслужават.

Отец Партений много искаше да ни покаже новия храм край Копиловци и градините им в околността, затова ни предложи да караме след неговата кола до там. И добре, че беше така, защото още в първото село по пътя спукахме гума. Усетил липсата ни, се върна да види какво става. Още със слизането от колата си, той се захвана да сменя нашата спукана гума, без дори да сме го помолили за това. Не че нямаше да се справим и сами, но друго си е да имаш помощ от някой, на който не му е за пръв път.

Стигнахме живи и здрави до новия храм в покрайнините на Кюстендил и останахме поразени от мащаба на целия комплекс там. Освен Божия храм, имаше жилищна постройка за монасите, отделение за неделно училище, селскостопански сгради, както и една малка барака с размери около три на два метра. В нея са живели първите четирима монаси дошли да работят на полето преди години. Тя им напомня от къде са тръгнали в началото и че всичко, което са постигнали в момента се дължи само на труда и вярата им в Бог.

Разгледахме всичко наоколо и на тръгване си взехме плодове и зеленчуци от градината им. Обещахме на монасите да дойдем отново някой уикенд и да им помогнем с работата на полето в замяна на подслон и купичка боб. С някои от тях ще се видим и по-скоро в София, когато идват да продават продуктите си на пазара в Младост или като освещават някой нов магазин. Дали да не ги викнем и при откриването на нашия?

На гости на ферма Елата

Тези дни докато бяхме в София решихме да посетим още едно място, за което много хора ни бяха казвали, но ние все отлагахме посещението му с думите: “Винаги можем да отидем там”. И така стана, че първо обиколихме България и чак тогава посетихме ферма Елата, която се намира между селата Железница и Плана, Софийско.

Прочети цялата статия

Духът на традициите

Изпих чаша топъл чай гледайки изгрева, прибрах набързо пaлатката и отпраших в посока село Черни вит. На разклона за Тетевен трябваше да взема моята спътница, която прекара последните три дни в София и сега нямаше търпение да се присъедини към мен. То и аз нямах търпение, защото без спътник и навигатор не е работа да се пътува на дълги разстояния. Особено когато и в колата няма музика. Досега премълчавахме този факт, но е време да си признем: вече цял месец пътуваме из България без да имаме радио, касетофон или какъвто и да е плеър в колата. Пътуваме на тишина. Вграденото радио иска някакъв безумен код, за да проработи и ние от инат въведохме десет пъти произволни числа и то взе че блокира. Завинаги. Ако някой знае как да помогне, нека драсне един ред. Отблагодаряваме се в буркани мед и домашно сладко.

На Беклемето освен свободно тичащи коне, срещнах и един човек, който продаваше домашни сладка от горски плодове. Имаше обичайния асортимент от диви ягоди, боровинки, малини, къпини, арония, смокини и череши. Но определено ме изненада с комбинацията от боров елексир и ядки. Когато го попитах за името, отговорът беше: „Мед и ракия от бай Илия”. За съжаление телефонният му номер не се римуваше както името.

Взех моята спътница от разклона за Тетевен и продължихме заедно към село Черни вит. В момента там се провеждаше ежегодния фолклорен събор „От Тимок до Вита”. Имахме покана от бившия кмет на селото Цветан Димитров и от Деси Димитрова, ръководител на Slow Food за България, да посетим това събитие, защото успоредно с него те организираха дегустация на местни продукти. В специално построена за целта постройка беше разположен базар на продукти приготвени от хора в селото. Пробвахме страхотни неща, като най-много ни изненадаха сладката от чери домати.

Искахме да пробваме и зеленото сирене, с което се слави село Черни вит, но за съжаление не уцелихме подходящ момент. Поне успяхме да разговаряме с Цветан, който е главният виновник за съхраняването и популяризирането на това сирене. От него научихме за технологията, при която се появява зелената плесен покриваща саламуреното сирене и чухме за добрите отзиви, които този продукт получава по световни изложения. За съжаление разбрахме и как българската администрация за отрицателно време е успяла да възпрепятства пазарното предлагане на този продукт.

Повеселихме се на музиката от събора, хапнахме бобец от казана, поприказвахме си с хубави хора и си обещахме, че ще се върнем тук отново. Вечерта прибирайки се към София си мислехме, че вече мина почти месец от началото на нашето приключение. Време е да започваме работа по нашата идея за магазин, в който да споделим продуктите, които сме намерили по пътя. А и не само. Ще пишем скоро по темата.

Под тепетата, над Берое и покрай Копринка

Утрото в града не е като това в планината, но все пак можеш да си направиш деня хубав като го започнеш заедно със слънцето. Очакваше ме дълъг ден и не исках да губя време, но ето че първата ми среща в Пловдив бе чак в 10:30ч.

Тя беше с Васко Воденичаров от Живита, който произвежда сиропи и сладка от касис, бъзак, ягоди, малини, боровинки, арония, живовляк и българска роза. Фирмата е започната преди двайсетина години от баща му Коста, като в момента имат собствен производствен цех в квартал Прослав. Васко също като баща си завършва за хранителен технолог и е твърдо убеден, че иска да развива семейния бизнес. Дори след години вижда възможност да имат собствени сертифицирани насаждения и да опитат да затворят кръга на производство.

Следващата ми среща бе с Роси Караколева, чийто баща е производител на биологичен мед. Той се казва Николай и има повече от 150 кошера в района на Средна гора над град Калофер. Видях симпатични бурканчета с билков, манов и липов мед, а според сезона и пашата на пчелите може да бъде и друг. Роси ми разказа за държавните изисквания при продажба на мед, които за съжаление е трябвало да научи от личен опит. Тя ми препоръча и още няколко малки производителя, които навярно ще посетим при някое следващо пътуване.

От Пловдив се отправих към Стара Загора. По пътя качих двама симпатични стопаджии запътили се към морето. Искаше ми се да продължа с тях, особено като и палатката и спалния ми чувал бяха в багажника, но не се поддадох на изкушението. Следващият уикенд.

В Стара Загора се срещнах с Мина Варджиева – майстор на ръчен кашкавал и всякакви млечни продукти. Отново препоръка ме отведе при нея и се радвам, че отделих време да се запознаем. Излъчва осезаема положителна енергия и наистина си разбира от занаята. За изпът ми подари два различни кашкавала, от които с кеф можеш да си оближеш пръстите. Тя беше и причината да се срещна с още един страхотен човек – Богдан Богданов.

Той е хлебар по душа, а вече и по занятие. Преди години започва да прави хляб като хоби, но скоро това се превръща в професия. Богдан има своя пекарна на име Топлата фурна, където прави ръжено-пшеничен хляб по стара рецепта. По празници приготвя и хляб с шоколад. Нямам търпение да стане Коледа, за да мина от тук отново и да го пробвам. И двата вида хляб са с дива мая и се правят ръчно. Горещо препоръчвам.

На тръгване си взех един ръжено-пшеничен хляб, който бе сладко споделен на вечеря с моите домакини от Happy Horses Ranch близо до Павел Баня. Гостуването ми там беше едно от най-запомнящите се събития от това пътуване, макар и да беше само за една вечер. Ако искате да се приближите до природата, себе си или до конете, които всъщност ще свършат първите две неща, то просто посетете това място. А на път за там, не забравяйте да се отбиете до язовир Копринка. Струва си.

Горе в планината и долу в полето

След като закусих с вкусни мекички и чай, бързо се отправих към село Годлево, което е на 5км северно от Разлог. За тамошната мандра вече ми бяха споменали няколко човека, а и на вечеря при Дешка имах удоволствието да пробвам сирене от там. Е, нямаше как да не отида.

Посрещна ме собственичката Радка Бележкова. Тя не разполагаше с много време, но все пак успя да ми разкаже малко за историята на мандрата. Като много други собственици на такива предприятия, тя и мъжът й закупили старата сграда на местната мандра преди двайсетина години по време на прехода. Модернизират я и сега правят кашкавал, сирене и извара за хората от района. До скоро са зареждали хотели в Банско, но сега мениджърите търсили по евтини продукти, а както не веднъж се убедихме – ниската цена означава използване на заместители на млякото. Но Радка не иска да прави компромиси с качеството и вярва, че ако един продукт е наистина добър, то той ще намери своя пазар. И ние споделяме това виждане.

От тук посоката беше Пловдив, но преди да стигна там исках да мина през още едно-две места. Излишно е да споменавам, че с моя късмет отново се оказах на път, който е в ремонт – от Баня до Велинград всичко бе разкопано. Нямаше откъде да заобиколя, затова се прекръстих и тръгнах. По пътя видях няколко жени, които да продават домашни сладка от горски плодове, като една от тях успя да ме упъти към малко цехче в Юндола, където правели (легално) такива. Толкова се зарадвах, че най-накрая ще намеря производител на сладка, че почти забравих да мисля за дупките по пътя. Е, почти.

Оказа се, че собственичката на цехчето не е там, но успях да разговарям с нея по телефона. Името й е Джуна Тупева и в момента е действащ адвокат, но преди малко повече от половин година решава заедно с мъжа си да започне цех за преработка на горски плодове и гъби. Правят сладка от диви ягоди, боровинки, малини, къпини, смокини и арония. А от гъбите мариноват челадинки и манатарки в малки бурканчета. На тръгване се сдобих със сладко от диви ягоди и отпраших в посока Белово, далеч от ремонтирания път. От там продължих към Пазарджик и после към село Драгомир.

Там се срещнах с Веси и Петко Павлови, които имат стопанство за плодове, зеленчуци, билки и подправки. Започнали преди години поради здравословни причини, те сега търсят начин как да превърнат това свое занимание в основно. И според мен се справят доста добре, защото имат на пазара интересни продукти като подправки в саксия, които можеш да си отглеждаш в кухнята, и възглавнички с различни билки, които например ти помагат да спиш по-добре. Разхождайки се из градината на семейство Павлови и вдъхвайки от уханието на толкова много прекрасни билки, се зарекох, че когато имам градина, със сигурност и аз ще си насадя такива.

Като приключвахме и с втората чаша чай вече се свечеряваше, и макар разговора едва сега да започваше, аз трябваше да потеглям към Пловдив.

Отново на път

И като всяко затишие, и за нашето си имаше причина. Бяхме отново на път. Или по-точно единият от нас бе на път, а другият изпълняваше изрядно своя служебен дълг в София.

Този път обиколката бе по-кратка, но не по-малко съдържателна. Ето го и маршрута:


View Маршрутът на втората ни обиколка in a larger map

Отдавна искаме да отделим време на районите на запад от София в посока Драгоман, Трън, Брезник, Радомир и Кюстендил. Не знаем много за този край, но предчувстваме, че наоколо можем да попаднем на интересни хора и продукти. За съжаление си бях набелязал, че в този ден ще нощувам покрай Разлог, така че успях да мина през някои от горепосочените градове само транзитно. Но и това ми беше достатъчно, за да се убедя, че ще се върна на това място отново и ще му отдам дължимото време и внимание.

Първата ми спирка за деня бе Радомир. Тъй като съм страстен любител на бозата, някак си тайно се надявах, че някъде в този град ще е останало някое малко цехче, в което да правят все още истинска боза. След няколко бързи разговора с местни хора разбрах, че вече са останали само една-две фирми произвеждащи боза в града. А напитката с марка „Радомирска боза” правят в цех в съседното село Долни Раковец. За мой късмет успях да намеря бутилка от тази боза и в Радомир, та успях да я пробвам. Производителите са решили да използват подсладители вместо захар, което може би увеличава срока й на годност и предпазва продукта от вкисване, но според мен малко разваля автентичния вкус. Та нали  чарът на бозата е точно в това, че става резлива, ако не я консумираш прясна или я оставиш на топло. Иначе ако посещавате Радомир, не забравяйте да видите единствения в страната паметник на бозаджията.

Преди няколко дни попаднах в София на кисело мляко от манастира „Св. Йоан Кръстител” до село Жабляно. Тогава си обещах, че ще посетя това място и сега от Радомир веднага се запътих натам. В селото един човек ми разказа, че монасите имат стопанство, с което подпомагат дейността си продавайки част от своята продукция. Лошата новина беше, че до манастира се стига по четири километров черен път. След случката в Източни Родопи бях обещал на нашата количка, че повече никога няма да я кача на черен път и исках да спазя думата си. Но желанието ми да отида горе бе по-силно и все пак тръгнах по пътя. След триста метра чувайки как цялото купе скърца по неравния път осъзнах, че съм направил грешка и бързо се върнах назад към мегдана на селото. Човекът, който ме бе упътил преди малко, се учуди да ме види обратно толкова бързо, но като разбра каква е работата ми каза, че манастира има храмов празник след две седмици и тогава мога да дойда отново и да се кача пеша. Така и ще направя.

Вече беше късен следобед, а аз бях на около 180км от там където исках да отседна за вечерта, затова се отправих директно натам. След няколко часа непрекъснато каране се озовах пред Къщата на Дешка в село Горно Драглище, Разложко. Толкова много хора ни бяха говорили за гостоприемството на Дешка, че пристигането ми тук беше като малка сбъдната мечта. Но определено на никого думите не са били достатъчни, за да опишат енергията и топлото отношение, с което тази жена посреща и се грижи за своите гости. Тя започва да се занимава с туризъм след като една вечер преди седем години случайно настанява един човек озовал се в селото и нямал къде да остане. От тогава до сега през къщата й са минавали хора от всички континенти. Може би само без Антарктика.

Дешка навярно е един от малкото хора в България, които казват „За мен криза няма”, просто защото славата й се носи от уста на уста и къщата й винаги е пълна. Затова и на сезон прави по над 3000 буркана зимнина и обикновено не стигат. При нея имах удоволствието да пробвам страхотни манджички по традиционни рецепти и да се насладя на техния уникален разложки диалект. Препоръчвам и двете.

От Дешка разбрах и за интересния кромид лук, който отглеждат в съседния град Белица. Той има наситено червено-лилав цвят и леко сплескана форма. За вкусовите качества ще докладвам допълнително.

Телефонна любов…

Искахме да използваме посещението си в Плевен, за да се запознаем с пчеларя Юлиян Станчев в село Върбица, където той прави мед носещ същото име. Успяхме да разговаряме с него само по телефона, тъй като се оказа, че през деня той няма да е при пчелите си. Разбрахме, че новата реколата мед ще е събрана и пакетирана до началото на следващия месец, така че ще се свържем с Юлиян отново съвсем скоро.

Първата ни спирка днес беше в село Ракита, където търсихме един не много познат български продукт на име крокмач. Той се прави от чисто овче мляко, доено в периода август-октомври месец, когато е най-гъсто и с най-ниско съдържание на вода. Вари се на водна баня, след това се осолява и се остава да зрее на хладно поне месец. За крокмача научихме от статия за майстор готвач Валери Нешов, с когото се надявахме да се срещнем в Ракита, но там открихме само неговите роднини. От тях разбрахме, че този продукт се прави само в района Плевен, Ловеч и част от Габрово. А тук в Ракита се прави във всяка къща. Подариха ни едно малко бурканче с крокмач за изпът и ни казаха кога и как да се свържем с Валери, за да ни разкаже лично той и за още позабравени български рецепти.

Отдавна искахме да посетим село Черни Вит край Тетевен и да пробваме местното зелено сирене. То прославя страната ни по изложения в чужбина, а се оказва, че не много хора в родината ни знаят за него. Но и това не бе писано да се случи днес. Чухме се по телефона с Цветан Димитров, който прави сиренето, но случихме да не е сега в селото. За наше щастие той ни покани да навестим Черни Вит следващия уикенд, когато ще има дегустация не само на сиренето, но и на други любопитни местни продукти. Задължително сме там.

Както ни беше тръгнало, не ни изненада фактът, че и следващия човек, който искахме да посетим се оказа, че не е там, където се надявахме да го открием. Обещахме да се свържем с Милен Стоянов от село Мало Пещене отново след седмица, когато надяваме се ще можем да посетим зеленчуковата му ферма.

Всичко това в комбинация с натрупалата се умора през последните две седмици, от самосебе си ни подсказа, че е време да се приберем вкъщи и да си починем малко от пътуването. На път за София минахме през Ябланица – градът на халвата.  Там ни бяха препоръчали да посетим едно малко цехче, в което все още правят халвата ръчно. Хората тъкмо си тръгваха, защото бе краят на работния ден, но ние все пак успяхме да си вземем една кутийка халва и отпрашихме към дома.

Да ти върви по мед и тахан

Следвайки упътванията на Бети от Дивата ферма, ние се запътихме към село Бориславци, за да се срещнем с бай Христо, който произвежда тахан. Там ни посрещна неговата съпруга Руска, която набързо ни покани под асмата и ни предложи да опитаме от техния тахан и мед.

Двамата се занимават с производството на тахан от 1992 година, а отглеждането на пчели е семейна традиция и днес имат над 80 кошера. Руска ни показа сусамовото растение и ни обясни начина на производство на тахан. След събирането на сусама, той се изсипва първо в съд със солена вода, а после и в чиста, за да се изчисти от нежеланите листенца и шушулки. След това той се изпича за кратко с цел да се отдели водата от семето. Сетне се изсипва в каменна мелница, която смила семената и потича таханът. Руска ни показа и уловител за прашец – малка матрица с дупчици, която се поставя на входа на кошера и отнема пчелния прашец от крачетата на пчелите. Радваме се, че техният занаят ще бъде продължен от внука им Стоян. Взехме си по един буркан тахан и мед и се запътихме към Ивайловград при другия таханджия, за който бяхме чували.

Лесно намерихме таханджийницата на Йордан, който е наследил занаята от баща си. Те заедно са построили помещението, в което днес се произвежда таханът. Йордан използва само сертифициран биологичен сусам, който изкупува от родното му село Плевун и съседното Кондово. Разбрахме, че от 1кг сусам се произвежда 750гр тахан, а когато сусамът се препече повече, таханът става по-горчив. На довиждане се сдобихме и с 1 буркан от неговия тахан и поехме към село Плевун.

Там срещнахме с Мирослав Хусков – млад животновъд, който планира да направи мандра за производство на овче сирене със специална стая за дегустации. Той вярва, че би било интересно там да идват туристи, които да участват в процеса на правенето на сирене, а ако решат да останат за по-дълго, те могат спокойно да останат в неговата къща за гости. Мирослав отглежда овце от 8 години и днес има 280 животни, които пасат на сертифицирани пасища. Той ни почерпи с прекрасното му овче сирене, на което за сега се наслаждават единствено неговото семейство и приятели. На тръгване той ни запозна с Тодор от същото село, който събира диворастящи билки и ядки от района. Пожелахме много успех и на двамата и ще се радваме да се видим отново.

Последната ни спирка за деня бе в съседното село Кондово. Там се срещнахме с Красимир Бодуров, който притежава биосертифицирани земи и е успял да запали негови съселяни с идеята за биоземеделието. За сега притежават 500 дка сертифицирана земя, но постепенно увеличават тяхното стопанство. Питайки го какво отглеждат, той ни отвърна с въпрос – “А на вас какво ви трябва?”. Търсят пазар за своята продукция и може би част от нея ще реализират в Германия или Австрия. Но разбира се повече ще се радват, ако намерят местен пазар.

Тъй като стана късно и щяхме да спим на палатка, Красимир ни препоръча бреговете на Бяла река, до които се стига по хубав черен път. Поехме по него, но не след дълго се оказа, че не е толкова равен и хубав колкото ни го описаха. На моменти колата беше с едната гума във въздуха, в други чувахме как шасито скърцаше, а в трети просто се молехме колата да не се разпадне. Дойде момент, в който просто не можехме да продължим напред, а беше твърде късно да се връщаме и просто опънахме палатката на черния път зад колата. Очертаваше се да бъде дълга и неспокойна нощ.

Смилянски истории

Беше един дългоочакван ден. Днес трябваше да открием производители на един роден продукт издигнат в култ – Смилянският боб. Знаехме, че той е част от Slow Food движението в България така че заложихме на контакта с местния координатор на организацията – Захари Кехайов. Както почти винаги се случва в нашия вълшебен списък имахме само името на човека и само населеното място, в което да го търсим.  И както пътешествениците казват, че едно пътуване си заслужава, когато намериш отговорите на въпроси, които не си имал на тръгване, така и ние се радваме, когато питайки някого за нещо, което искаме да знаем, всъщност научаваме и други не по-малко ценни неща.

Оказа се, че момичето, което питахме за Захари е всъщност дъщеря на собствениците на овцеферма Манолеви. За нея ни бяха споменали по-рано, но тъй като сега не ни беше на път я пропуснахме. Но сега след срещата с Мирена – дъщерята на семейство Манолеви, сме сигурни, че трябва да посетим прохода Рожен до село Соколовци, за да се запознаем с тези хора.

Бързо разбрахме къде работи Захари и се срещнахме с него. Той с охота ни разказа как най-добре се сее и суши боб, какви видове има и разбира се какви трикове използват хората от околните села, за да продадат продукцията си под името „Смилянски боб”. Обещахме да му се обадим на есен, когато новата му реколта ще е готова, за да задели малко и за нас.

Захари ни препоръча да се срещнем с кмета на село Сивино, който мели царевично брашно на ръка в каменна мелница. Решихме, че това не е за изпускане и отпрашихме по баира. Но като знаете как ни върви на пътища, успяхме да стигнем само до село Люлка. Както казват:  всяко зло – за добро. В първата къща на селото се зачпознахме с Исен Хусаров – 78 годишен старец, който също мели царевично брашно. Е, може и да не е кмет на селото, но поне сам си беше направил воденичката в дерето до реката. Взехме му номера и обещахме, че ще се върнем на есен.

На тръгване от Смилян нямаше как да не посетим местната мандра, която ни беше похвалена няколко пъти, включително и от граничните полицаи, които ни спряха на идване предния ден. Добре че ги послушахме, защото там ядохме най-вкусния млечен десерт с диви ягоди и боровинки, който може да си представиш. Препоръчваме горещо.

Мандрата Родопа Милк е създадена от Васил и Милкана Йорданови преди 20 години по българо-швейцарски проект. Те минават през  практическо обучение в Швейцария  и реконструирайки едно старо картофохранилище в Смилян, съдават единствената мандра за швейцарски сирена в България.  Правят продукти предимно от краве мляко – кашкавали, сирена, масло, пастет. А докато си говорихме с Васил, той ни почерпи и с чаша леденостуден кефир (мляко, което се заквасва с кефирена гъба и се получава напитка, наподобяваща айран). В разговора Васил ни насочи към следващия човек, с когото да се срещнем.

Това бе Захаринка Билянова от Смолян, която преди 20 години е зарязала учителската професия, за да се занимава със събирането и преработката на диворастящи гъби, билки и горски плодове. От последните тя прави сладка за собствени нужди, но когато нейни приятели ги опитват, веднага я насърчават да произвежда повече и да ги продава. Сега Захаринка прави около 3 500 бурканчета на година и никога не остават за следващия сезон. Асортиментът включва диви ягоди, боровинки, малини, къпини. Славата им се носи чак до Пловдив, Стара Загора и Варна, откъдето редовни клиенти пътуват до Смолян само да посетят резидавата ѝ барака на пътя.

От Захаринка научихме каква е разликата между култивирания и диворастящия мурсалски чай, разбрахме за свойствата на брашното от манатарки и пробвахме пресни боровинки от района на Перелик. Тя вярва, че ключът към здравето е в народната медицина и принципите на лечителя Петър Димков. Мечтае до няколко години да направи малко цехче, в което да преработва по-бързо повече продукция. Пожелахме ѝ успех и вярваме, че това ще се случи.

Тръгнахме в посока Кърджали откъдето приключението ни щеше да продължи в района на Източни Родопи. Но преди това отделихме една нощ в писане на впечатления и подреждане на снимки от последните 3 дни. Направихме това на една тераса с чудна гледка към язовир Кърджали.