Под тепетата, над Берое и покрай Копринка

Утрото в града не е като това в планината, но все пак можеш да си направиш деня хубав като го започнеш заедно със слънцето. Очакваше ме дълъг ден и не исках да губя време, но ето че първата ми среща в Пловдив бе чак в 10:30ч.

Тя беше с Васко Воденичаров от Живита, който произвежда сиропи и сладка от касис, бъзак, ягоди, малини, боровинки, арония, живовляк и българска роза. Фирмата е започната преди двайсетина години от баща му Коста, като в момента имат собствен производствен цех в квартал Прослав. Васко също като баща си завършва за хранителен технолог и е твърдо убеден, че иска да развива семейния бизнес. Дори след години вижда възможност да имат собствени сертифицирани насаждения и да опитат да затворят кръга на производство.

Следващата ми среща бе с Роси Караколева, чийто баща е производител на биологичен мед. Той се казва Николай и има повече от 150 кошера в района на Средна гора над град Калофер. Видях симпатични бурканчета с билков, манов и липов мед, а според сезона и пашата на пчелите може да бъде и друг. Роси ми разказа за държавните изисквания при продажба на мед, които за съжаление е трябвало да научи от личен опит. Тя ми препоръча и още няколко малки производителя, които навярно ще посетим при някое следващо пътуване.

От Пловдив се отправих към Стара Загора. По пътя качих двама симпатични стопаджии запътили се към морето. Искаше ми се да продължа с тях, особено като и палатката и спалния ми чувал бяха в багажника, но не се поддадох на изкушението. Следващият уикенд.

В Стара Загора се срещнах с Мина Варджиева – майстор на ръчен кашкавал и всякакви млечни продукти. Отново препоръка ме отведе при нея и се радвам, че отделих време да се запознаем. Излъчва осезаема положителна енергия и наистина си разбира от занаята. За изпът ми подари два различни кашкавала, от които с кеф можеш да си оближеш пръстите. Тя беше и причината да се срещна с още един страхотен човек – Богдан Богданов.

Той е хлебар по душа, а вече и по занятие. Преди години започва да прави хляб като хоби, но скоро това се превръща в професия. Богдан има своя пекарна на име Топлата фурна, където прави ръжено-пшеничен хляб по стара рецепта. По празници приготвя и хляб с шоколад. Нямам търпение да стане Коледа, за да мина от тук отново и да го пробвам. И двата вида хляб са с дива мая и се правят ръчно. Горещо препоръчвам.

На тръгване си взех един ръжено-пшеничен хляб, който бе сладко споделен на вечеря с моите домакини от Happy Horses Ranch близо до Павел Баня. Гостуването ми там беше едно от най-запомнящите се събития от това пътуване, макар и да беше само за една вечер. Ако искате да се приближите до природата, себе си или до конете, които всъщност ще свършат първите две неща, то просто посетете това място. А на път за там, не забравяйте да се отбиете до язовир Копринка. Струва си.

По калдаръмените улици на Търново

Тази сутрин бе по-спокойна от обичайно, защото знаехме, че ще прекараме деня във Велико Търново и няма да пътуваме далече. Предстояха ни срещи с пчелар, билкар, шекерджия и майстор на кадаиф.

Познаваме бай Йордан Губерков от много време и купуваме мед от него редовно, но едва сега го накарахме да ни разкаже повече за себе си. Той произвежда мед повече от 12 години, като е започнал след като са го съкратили от местен завод за пластмасови изделия. Започва с едва няколко кошера, а в момента се грижи за над 100 в село Стефан Стамболово, близо до град Полски Тръмбеш. Преди няколко години Йордан решава да сертифицира меда си и сега очаква да свърши задължителния преходен период. В момента той зарежда 10-тина магазина в града, но се надява, че със сертификата за биологичен произход ще може да намери поне още толкова, с които да работи. На тръгване той ни подари едно малко бурканче с мед и ни изпрати с думите: „Яжте меда като храна, за да не го ядете като лекарство.” Мислим да го послушаме.

Следващия човек, с който искахме да се видим беше Емил Елмазов, за когото бяхме чували, че отглежда билки и лимец в района на Габрово. Надявахме се да го открием в неговата билкопродавница в Търново, но за съжаление се оказа, че сега е на път и ще се върне чак след няколко дни. За наше щастие, един негов служител се оказа доста разговорлив човек, та успяхме да разберем малко повече за дейността на г-н Елмазов. Преди повече от двайсет години той издава вестник Билкова борса, но за читателите явно не било достатъчно само да четат за билките, а искали да знаят и от къде да си ги купуват. За кратко време редакцията на вестника се напълва, не само с купища писма, но и с купища пакети билки, които циркулират между читатели и редакция. Така г-н Елмазов решава да направи билкова аптека, която да удовлетвори това търсене.

С годините всичко прераства в създаването на 150 дка билков резерват в Боженския балкан, в който сега освен различни видове билки, се гледат и няколко декара лимец. Радва ни фактът, че все повече хора в България се интересуват от този стар и така ценен сорт пшеница. Имахме удоволствието да пробваме хлебче направено от лимец в комбинация с ароматен липов чай. На тръгване си взехме 100гр лимец и си обещахме, че следващия път ще отидем на място в резервата да видим всички насаждения.

На Самоводската чаршия в Търново се отбихме в шекерджийницата на Добрин Трифонов, където пихме по една лимонада и пробвахме неговия страхотен локум. Ние като хора, които не си падат много по сладко, леко се затруднихме с изяждането дори и на едно парченце от него, но пък си заслужаваше. От рафта ни изкушиха и още две неща: пестил и балсуджук. Първото се прави от варени сушени сливи, а второто от орехи в гроздова шира (пресовано грозде преди да стане на вино). Тях си ги взехме за изпът и се отправихме към другия дюкян, който привлече любопитството ни – мястото, където правеха кадаиф.

В малкото и горещо помещение ни посрещна Грета Григорова, която с усмивка на лице приготвяше поредната порция кадаиф. Той се прави на голямо хоризонтално метално колело, върху което със специален уред се изсипва смес от брашно, вода и сол. Едно време колелото се е нагорещявало на дърва, но сега това става с газ. Но иначе технологията си е останала същата. Грета е научила занаята от местната майсторка преди близо 20 години и сега с гордост продължава традицията. Тя много харесва работата си и фактът, че постоянно идват нови и различни хора, с които може да общува. От Грета научихме и една много интересна рецепта за приготвяне на кадаиф, та сега нямаме търпение да се приберем вкъщи и да я пробваме. Ще се похвалим с резултата.

Да ти върви по мед и тахан

Следвайки упътванията на Бети от Дивата ферма, ние се запътихме към село Бориславци, за да се срещнем с бай Христо, който произвежда тахан. Там ни посрещна неговата съпруга Руска, която набързо ни покани под асмата и ни предложи да опитаме от техния тахан и мед.

Двамата се занимават с производството на тахан от 1992 година, а отглеждането на пчели е семейна традиция и днес имат над 80 кошера. Руска ни показа сусамовото растение и ни обясни начина на производство на тахан. След събирането на сусама, той се изсипва първо в съд със солена вода, а после и в чиста, за да се изчисти от нежеланите листенца и шушулки. След това той се изпича за кратко с цел да се отдели водата от семето. Сетне се изсипва в каменна мелница, която смила семената и потича таханът. Руска ни показа и уловител за прашец – малка матрица с дупчици, която се поставя на входа на кошера и отнема пчелния прашец от крачетата на пчелите. Радваме се, че техният занаят ще бъде продължен от внука им Стоян. Взехме си по един буркан тахан и мед и се запътихме към Ивайловград при другия таханджия, за който бяхме чували.

Лесно намерихме таханджийницата на Йордан, който е наследил занаята от баща си. Те заедно са построили помещението, в което днес се произвежда таханът. Йордан използва само сертифициран биологичен сусам, който изкупува от родното му село Плевун и съседното Кондово. Разбрахме, че от 1кг сусам се произвежда 750гр тахан, а когато сусамът се препече повече, таханът става по-горчив. На довиждане се сдобихме и с 1 буркан от неговия тахан и поехме към село Плевун.

Там срещнахме с Мирослав Хусков – млад животновъд, който планира да направи мандра за производство на овче сирене със специална стая за дегустации. Той вярва, че би било интересно там да идват туристи, които да участват в процеса на правенето на сирене, а ако решат да останат за по-дълго, те могат спокойно да останат в неговата къща за гости. Мирослав отглежда овце от 8 години и днес има 280 животни, които пасат на сертифицирани пасища. Той ни почерпи с прекрасното му овче сирене, на което за сега се наслаждават единствено неговото семейство и приятели. На тръгване той ни запозна с Тодор от същото село, който събира диворастящи билки и ядки от района. Пожелахме много успех и на двамата и ще се радваме да се видим отново.

Последната ни спирка за деня бе в съседното село Кондово. Там се срещнахме с Красимир Бодуров, който притежава биосертифицирани земи и е успял да запали негови съселяни с идеята за биоземеделието. За сега притежават 500 дка сертифицирана земя, но постепенно увеличават тяхното стопанство. Питайки го какво отглеждат, той ни отвърна с въпрос – “А на вас какво ви трябва?”. Търсят пазар за своята продукция и може би част от нея ще реализират в Германия или Австрия. Но разбира се повече ще се радват, ако намерят местен пазар.

Тъй като стана късно и щяхме да спим на палатка, Красимир ни препоръча бреговете на Бяла река, до които се стига по хубав черен път. Поехме по него, но не след дълго се оказа, че не е толкова равен и хубав колкото ни го описаха. На моменти колата беше с едната гума във въздуха, в други чувахме как шасито скърцаше, а в трети просто се молехме колата да не се разпадне. Дойде момент, в който просто не можехме да продължим напред, а беше твърде късно да се връщаме и просто опънахме палатката на черния път зад колата. Очертаваше се да бъде дълга и неспокойна нощ.

На изток от рая пак е рай

Като подминеш Кърджали и продължиш в посока изток, релефът и поминъкът се променят. Жегата също. Макар и да разполагахме само със следобеда на днешния ден, бяхме твърдо решили, че ще посетим поне двама-трима производители от нашия списък. За намирането им много ни помогна информацията от сайта на Новото Тракийско Злато – българо-холандска програма, която подпомага развитието на устойчивия туризъм в района на Източни Родопи.

Първата ни спирка беше в село Жълти бряг, където търсихме Таня Благова – сертифициран биологичен производител на зеленчуци. Бързо ни упътиха до оранжериите й в края на селото, но нея не успяхме да открием. За наше щастие една друга жена ни разказа за местния пчелар и ние веднага се запътихме към него.

Намерихме бай Петър Лингов в градината пред къщата си. Той на бързо ни покани да влезем и докато разкажем защо го търсим, вече държахме един буркан от неговия мед в ръцете си.  Разбрахме, че се занимава с пчеларство повече от 50 години като е почнал с 4-5 кошера, а днес се грижи за 40. Когато има паша за пчелите вади мед на 20дни,а от един кошер излизат към 10кг. Беше така добър да ни покаже вътрешността на кошера като за тази цел запали малко тор в пушилката. Димът успокои пчелите и той отвори магазина (горната част на кошера, където се слагат питите), за да ни покаже вътрешността. Под магазина се намира ядрото, където пчелното семейство се развива. Видяхме и неговата богата на зеленчуци градина, от която на довиждане ни откъсна няколко домата, чушки и грозде. Разделихме се с пожелания отново да се видим и потеглихме към село Тополово.

Там намерихме Красимир Арабаджиев, който се занимава със земеделие, пчеластво и овцевъдство. Разбрахме, че тази година е много тежка и за района на Източни Родопи, но той не губи дух. От тази есен планира какво ще сее за догодина. Почерпи ни с ябълки от неговата градина с думите:  “Ще ви дам ябълка – на нищо не мяза, ама е вкусна”. Опитахме и от неговия мед и поехме към Маджарово.

Там разгледахме природозащитния център, който се грижи за застрашените видове лешояди, гнездящи в района. На излизане от центъра вече се смрачаваше и затова бързичко се отправихме към село Горно поле, където щяхме да пренощуваме в Дивата ферма. Не веднъж ни бяха хвалили това място и чак сега наистина се уверихме, че има защо. Дивата ферма е къща за гости и стопанство на Бети и Николай Василеви. Те са сертифицирани биологични производители на зеленчуци, плодове и мед, както и био животновъди. Отглеждат над 450 крави и телета от породата Родопско Късорого говедо, които пасат над Белмекен.

Бети ни разказа за някои от местните производители на тахан, грозде, лимец и ябълки, което от самосебе си начерта маршрута ни за следващия ден.

В сърцето на Родопите (част втора)

Следващата ни спирка беше Триград. Казаха ни, че там ще намерим хубаво сирене и чист високопланински мед. Точно така и се оказа. Първо посетихме местната мандра. Тя изглеждаше наполовина по-малка от мандрите, които бяхме виждали досега, но за сметка на това имаше сходна история. Закупена преди 14-15 години като рушаща се сграда, сега мандрата е реновирана и оборудвана и преработва около 1 тон мляко. Както станахме свидетели, голяма част от тази продукция се продава на място на сякаш неизчерпаемото количество туристи, които минават през града всеки ден. За щастие успяхме да се доберем за няколко минути до Диана, която ни разказа за продуктите и историята на мандрата. Тя ни препоръча да си вземем Кефалотири, а и ние бяхме твърдо убедени, че е крайно време да го пробваме с или без узо, така че изборът бе ясен. За резултата ще се похвалим допълнително.

На тръгване от Триград искахме да намерим поне един производител на мед от региона. Имахме късмета още първата баба, която попитахме на площада освен да прави мед, събира и билки. Останахме с впечатлението, че тя повече се зарадва да ни срещне отколкото ние нея и с приповдигнат дух ни отведе в малкото си ароматно складче. Там имаше различни по големина, цвят и консистенция бурканчета с мед и кашончета с връзки билки. Разбрахме, че жената се казва Севда и има 17 кошера в съседното село Жребево, а когато тя и мъжът й не се грижат за тях, събират диворастящи билки. С радост установихме, че можем да разпознаем всички налични билки – риган, мента, жълт кантарион, бял равнец, мурсалски чай. Жената смело ни подкани да пробваме от всички налични бурканчета мед и да си изберем. Заложихме на две малки бурканчета да имаме за закуска по пътя, а Севда ни увери, че ако ни харесат, няма проблем да ни прати по пощата и още. „А къде да си запишем адреса?…”

Бяхме решили, че тази вечер ще спим при нашите приятели от село Гудевица, но преди да стигнем там, искахме да посетим още едно място, което е в нашия списък – овцеферма Кехайови. Знаехме, че тя се намира около град Девин, но нямахме идея как да стигнем до там. На помощ ни се притекаха случайни местни хора, които много добре знаеха пътя за овцефермата, защото редовно си взимаха мляко и сирене от там. За съжаление обаче, нямаше как да се качим до мястото с нашата кола, затова повървяхме пеша близо час под жаркото слънце нагоре през гора и поля, докато стигнем постройките извисяващи се над околностите на Девин.

Горе ни посрещнаха Мариана Кехайова и синовете й, които като видяха изморените ни и слънчасали  физиономии, веднага ни настаниха на плътна сянка и ни почерпиха със студен айран от овче мляко. След  три глътки от този елексир вече бяхме готови да си поговорим с нашите домакини.

Преди години Рашко, съпругът на Мариана, решил да продължи заниманието на неговите родители и започнал да отглежда овце близо до Девин. В началото били 4-5 животни, а сега има 250 овце, 60 крави, 20 телета, 60 кози, 13 коня. След като видели, че няма да могат да се справят с животните живейки в града, семейство Кехайови продали апартамента си и се заселили за постоянно в планината. Когато отишли там имало само стар обор и две стаички, а сега са създали уютна къща за гости с механа, където можете да пробвате техните домашни млечни продукти.

Мариана приготвя страхотно на вкус мехово овче сирене. Занаята е научила от бай Валентин от село Забърдово, който дълги години е работил в различни мандри в Родопите и знае тънкостите при работата с високопланинското мляко. Сега Мариана прави всичко на ръка съхранявайки традиционните местни рецепти за сирене и кашкавал. С тази технология тя дори успява да спечели трето място на балканско изложение за сирена в Македония.

Тръгнахме си с подаръци парче сирене и  буркан домашен шипков мармалад и с желанието да се върнем в овцеферма Кехайови отново.

С дъх на биволско и мед

Взели поука от предния ден, днес решихме да избегнем сутрешните столични задръствания и потеглихме по-късно. Това  всъщност бе едно добро извинение да не бързаме със закуската и да обсъдим маршрута за деня. Решихме да натоварим в багажника палатката, шалтетата и спалните чували и да отпрашим в посока Пловдив, а от там в следващите дни да се спуснем към Родопите. Така дори и да замръкнем някъде, няма да е проблем да спим на открито под звездите.Искахме да минем по стария път за Пловдив, за да можем лесно да спираме и питаме в селата за малки производители на истинска храна.

Първата ни спирка бе село Мусачево, което се намира на 10-ина километра от София. Бяхме чували за човек на име Ангел Димитров, който прави млечни продукти от биволско мляко. Но нямахме идея как да го открием, защото не знаехме нито телефон, нито адрес, нито каквато и да е друга информация за него. За наше щастие хората в местната кръчма ни се притекоха на помощ веднага. „Кой, бай Ангел ли ви трябва? Ей сега ще го извикам.” – каза един от мъжете седнали за по биричка в обедната жега и набра от мобилния си номера на търсения човек. Бяхме позабравили как в малките населени места всички хора се познават. „Ангеле, ела тука на площада, че те търсят…” бяха изречените думи и след 6-7 мин от завоя се появи бай Ангел на своето колело. Още като ни погледна и веднага разбра за какво сме дошли. Каза ни да го последваме с колата, като той ще кара напред с колелото си и ще ни показва пътя до дома си.

Оказа се, че със самото производството на млечните продукти се занимава жена му Атанаска. Тя не само, че ни разказа за продуктите, но дори и веднага ни почерпи с някои от тях. Пробвахме сирене и извара направени от смес биволско и малко козе/овче мляко. Имаха лек и ненатрапчив аромат на козе/овче мляко и страхотен вкус и консистенция. Атанаска ни показа и маслото, което прави, но за съжаление нямахме под ръка комат домашен хляб, та не го пробвахме както си му е редът. Разбира се, лигите ни потекоха само при мисълта за подобна комбинация. Но тази жена нямаше милост над нас и ни разказа за сиренето с парченца чушка, което приготвя само при поръчка. Казахме си, че това трябва да се пробва някой ден. Ще се върнем отново тук.

На тръгване поискахме да ни препоръчат други хора наоколо, които правят интересни продукти. Казаха ни да потърсим едно семейство, което има малко магазинче със свои пчелни продукти в Елин Пелин. Не ни беше никак трудно да го открием и там се запознахме с Нели. Тя и съпругът й се занимават от 15 години с производство на мед и пчелен прашец. Всичко започнало просто като хоби, но в момента това им е основно занимание и имат над 350 кошера. Те са разположени на три различни места – с. Веслец, с. Бешовица и с. Струпец в западна Стара планина. Така всеки пчелин има различна паша и според сезона може да се добива различен по вид мед – липов, акация, горски билков или магарешки бодил.

Семейство Любомирови ни зарадваха приятно и с факта, че могат и искат да правят медовина. Никога не сме опитвали това питие и с нетърпение очакваме зимата, за да ги потърсим отново и да се насладим на „питието на боговете”. Ммм….