Шоколад направен с любов

Другата причина да отделим специално време на Пловдив този уикенд бе, че искахме да се запознаем с хората, които правят нашия любим Гайо Шоколад. В неделния следобед Мария и Венсан организираха дегустация на новия вид шоколад, който са сътворили. Той е фин млечен с бадемов нугатин и носи името Chanson. Така гордо се нарежда до своите три предшественика Jazz, Pop и Blues, които така обичаме.

Успяхме да отвлечем Венсан за няколко минути преди с Мария да представят официално шоколада. Разбрахме, че двамата се познават от Франция, където и по-късно чиракуват в едно от малкото останали занаятчийски ателиета за шоколад. Преди четири години се установяват в България, но едва в края на миналата решават, че ще се отдадат напълно на сладкото изкушение и създават работилница за шоколад в Пловдив.

Имената на техните шоколади идват по идея на Венсан, който е музикант. И естествено музиката намира проявление навсякъде в живота му. Шоколадите се правят и опаковат ръчно с много грижа и внимание. В този факт, може да се убеди всеки само като слуша с какво желание говорят за избраните от тях суровини или за процеса на приготвяне на шоколад.

Мария и Венсан споделиха, че в момента работят и над още нови вкусове, с които надяваме се ще ни изненадат съвсем скоро. А до тогава ние ще глезим сетивата си с всяко топящо се в устата ни парченце от вече познатите ни шоколади.

И да, няма нищо по-хубаво от любим шоколад споделен с любим човек.

По калдаръмените улици на Търново

Тази сутрин бе по-спокойна от обичайно, защото знаехме, че ще прекараме деня във Велико Търново и няма да пътуваме далече. Предстояха ни срещи с пчелар, билкар, шекерджия и майстор на кадаиф.

Познаваме бай Йордан Губерков от много време и купуваме мед от него редовно, но едва сега го накарахме да ни разкаже повече за себе си. Той произвежда мед повече от 12 години, като е започнал след като са го съкратили от местен завод за пластмасови изделия. Започва с едва няколко кошера, а в момента се грижи за над 100 в село Стефан Стамболово, близо до град Полски Тръмбеш. Преди няколко години Йордан решава да сертифицира меда си и сега очаква да свърши задължителния преходен период. В момента той зарежда 10-тина магазина в града, но се надява, че със сертификата за биологичен произход ще може да намери поне още толкова, с които да работи. На тръгване той ни подари едно малко бурканче с мед и ни изпрати с думите: „Яжте меда като храна, за да не го ядете като лекарство.” Мислим да го послушаме.

Следващия човек, с който искахме да се видим беше Емил Елмазов, за когото бяхме чували, че отглежда билки и лимец в района на Габрово. Надявахме се да го открием в неговата билкопродавница в Търново, но за съжаление се оказа, че сега е на път и ще се върне чак след няколко дни. За наше щастие, един негов служител се оказа доста разговорлив човек, та успяхме да разберем малко повече за дейността на г-н Елмазов. Преди повече от двайсет години той издава вестник Билкова борса, но за читателите явно не било достатъчно само да четат за билките, а искали да знаят и от къде да си ги купуват. За кратко време редакцията на вестника се напълва, не само с купища писма, но и с купища пакети билки, които циркулират между читатели и редакция. Така г-н Елмазов решава да направи билкова аптека, която да удовлетвори това търсене.

С годините всичко прераства в създаването на 150 дка билков резерват в Боженския балкан, в който сега освен различни видове билки, се гледат и няколко декара лимец. Радва ни фактът, че все повече хора в България се интересуват от този стар и така ценен сорт пшеница. Имахме удоволствието да пробваме хлебче направено от лимец в комбинация с ароматен липов чай. На тръгване си взехме 100гр лимец и си обещахме, че следващия път ще отидем на място в резервата да видим всички насаждения.

На Самоводската чаршия в Търново се отбихме в шекерджийницата на Добрин Трифонов, където пихме по една лимонада и пробвахме неговия страхотен локум. Ние като хора, които не си падат много по сладко, леко се затруднихме с изяждането дори и на едно парченце от него, но пък си заслужаваше. От рафта ни изкушиха и още две неща: пестил и балсуджук. Първото се прави от варени сушени сливи, а второто от орехи в гроздова шира (пресовано грозде преди да стане на вино). Тях си ги взехме за изпът и се отправихме към другия дюкян, който привлече любопитството ни – мястото, където правеха кадаиф.

В малкото и горещо помещение ни посрещна Грета Григорова, която с усмивка на лице приготвяше поредната порция кадаиф. Той се прави на голямо хоризонтално метално колело, върху което със специален уред се изсипва смес от брашно, вода и сол. Едно време колелото се е нагорещявало на дърва, но сега това става с газ. Но иначе технологията си е останала същата. Грета е научила занаята от местната майсторка преди близо 20 години и сега с гордост продължава традицията. Тя много харесва работата си и фактът, че постоянно идват нови и различни хора, с които може да общува. От Грета научихме и една много интересна рецепта за приготвяне на кадаиф, та сега нямаме търпение да се приберем вкъщи и да я пробваме. Ще се похвалим с резултата.

Напред към природата

След заслужената кратка почивка край морските вълни, дойде ред отново да тръгнем на път. От днес посоката е запад и всеки изминат километър ни приближава бавно към началната ни точка. Уредите на колата ни подсказват, че днес ще преминем  2000-ния километър от нашето приключение. Не е зле, нали!? А сме едва на половината от първата ни обиколка из страната. Колкото повече хора и места посещаваме, толкова повече разбираме колко още много хора и места трябва тепърва да посетим. Живот и здраве да е, каквото е писано – ще стане.

Първата ни спирка за днес беше Райкова градина в село Орешак, Варненско. Отново добра дума казана ни от хора по пътя ни доведе до тук. Обичаме да наблюдаваме как съдбата си знае с кого, как и кога да те срещне. Трябва само да не пречиш на Процеса.

Взехме Красимир от мегдана в селото и заедно се упътихме към градината на съкооператора му Константин. И двамата стопанисват по около декар земя главно засята със заленчуци. Засега. Тази година са пробвали да засадят и други култури на полето намиращо се извън селото, за което също се грижат, но не се надяват на добра реколта заради сухото време. Както се убедихме с очите и ушите си в последните дни, явно последното мъчи земеделците в цялата ни страна.

От вратата на двора се отправихме директно към сянката пред къщата, където любезните ни домакини предложиха да „дегустираме” техните доматки. С домашната им ракийка. Краси наряза три-четири различни сорта домати от неговата градина, а Косьо пък помогна с краставичките и след минута пред нас имаше огромна ароматна купа от свежи зеленчуци. Дегустирането можем спокойно да оставим на въображението ви, а пък ние ще споделим какво научихме от посещението си.

Оказа се, че двамата ни домакини са сред инициаторите на местния хранкооп и имат огромното желание не само да снабдяват местните с чисти зеленчуци, но и да покажат и обучат на практика хората на „разумно земеделие”. За съжаление обаче, мераклиите винаги са повече на думи отколкото в действителност. Краси препоръчва на всеки, който иска да дойде при тях, първо да прочете „Без земя” на Франц Карл Рьоделбергер, за да има правилната настройка и разбиране. Той ни сподели и за две практичесни книжки, които обезателно скоро ще попълнят нашата библиотечка: „Умната зеленчукова градина” на Николай Курдимов и „Градина без отрови” на Александър Георгиев.

Косьо ни показа единствения селскостопански уред, който умният градинар трябва да ползва – плоскореза. Лошото е само, че според него едва ли някой друг притежава плоскорез в радиус от 100км. Единственото нещо, което и двамата съкооператори дават на своите заленчуци, освен слънце и вода, са коприва и хвощ, които гонят безотказно „буболягите”. Видяхме и на практика как се прилагат принципите на алелопатията  – явление, при което едно растение подтиска или стимулира растежа на другарчетата си. Толкова увлекателно бе всичко, че не усетихме кога минаха четири часа и стана време да си ходим. Сигурни сме, че скоро ще се видим отново с Краси и Косьо в тяхната слънчева градина.

Преди да стигнем Велико Търново, където планирахме да спим тази вечер, искахме да посетим и още един много интересен човек и производител, който ни бяха препоръчали. Намерихме Даниел Димитров по залез слънце в къщата му в село Костена река, Шуменско. Той е решил да съхрани един слабо познат занаят и продукт по родните села – изработката на студено пресованото масло (някои го наричат и олио). За целта използва главно слънчогледово семе, но вече познава технологията и за използването на бадеми и орехи като суровина. Ние му разказахме за производителите  на сусам от Източни Родопи, с които се бяхме запознали по-рано и се надяваме, че скоро ще видим и други интересни видове студено пресовани масла.

Даниел е създал сам своята механична преса и дори предлага направени от него малки домашни преси, които две-три домакинства спокойно могат да споделят. За пакетиране и съхранение на маслото той използва старите еднолитрови стъклени бутилки от безалкохолно, но тъй като са кът, ако ви се намират от някъде излишни, на него биха му свършили перфектна работа.

Тъй като укъсняхме много, не успяхме да останем повече при Даниел, колкото и да ни се искаше. Видяхме как работи машината, взехме си едно малко бурканче със студено пресованото масло и потеглихме. Чакаше ни дълъг път по тъмно.

Да ти върви по мед и тахан

Следвайки упътванията на Бети от Дивата ферма, ние се запътихме към село Бориславци, за да се срещнем с бай Христо, който произвежда тахан. Там ни посрещна неговата съпруга Руска, която набързо ни покани под асмата и ни предложи да опитаме от техния тахан и мед.

Двамата се занимават с производството на тахан от 1992 година, а отглеждането на пчели е семейна традиция и днес имат над 80 кошера. Руска ни показа сусамовото растение и ни обясни начина на производство на тахан. След събирането на сусама, той се изсипва първо в съд със солена вода, а после и в чиста, за да се изчисти от нежеланите листенца и шушулки. След това той се изпича за кратко с цел да се отдели водата от семето. Сетне се изсипва в каменна мелница, която смила семената и потича таханът. Руска ни показа и уловител за прашец – малка матрица с дупчици, която се поставя на входа на кошера и отнема пчелния прашец от крачетата на пчелите. Радваме се, че техният занаят ще бъде продължен от внука им Стоян. Взехме си по един буркан тахан и мед и се запътихме към Ивайловград при другия таханджия, за който бяхме чували.

Лесно намерихме таханджийницата на Йордан, който е наследил занаята от баща си. Те заедно са построили помещението, в което днес се произвежда таханът. Йордан използва само сертифициран биологичен сусам, който изкупува от родното му село Плевун и съседното Кондово. Разбрахме, че от 1кг сусам се произвежда 750гр тахан, а когато сусамът се препече повече, таханът става по-горчив. На довиждане се сдобихме и с 1 буркан от неговия тахан и поехме към село Плевун.

Там срещнахме с Мирослав Хусков – млад животновъд, който планира да направи мандра за производство на овче сирене със специална стая за дегустации. Той вярва, че би било интересно там да идват туристи, които да участват в процеса на правенето на сирене, а ако решат да останат за по-дълго, те могат спокойно да останат в неговата къща за гости. Мирослав отглежда овце от 8 години и днес има 280 животни, които пасат на сертифицирани пасища. Той ни почерпи с прекрасното му овче сирене, на което за сега се наслаждават единствено неговото семейство и приятели. На тръгване той ни запозна с Тодор от същото село, който събира диворастящи билки и ядки от района. Пожелахме много успех и на двамата и ще се радваме да се видим отново.

Последната ни спирка за деня бе в съседното село Кондово. Там се срещнахме с Красимир Бодуров, който притежава биосертифицирани земи и е успял да запали негови съселяни с идеята за биоземеделието. За сега притежават 500 дка сертифицирана земя, но постепенно увеличават тяхното стопанство. Питайки го какво отглеждат, той ни отвърна с въпрос – “А на вас какво ви трябва?”. Търсят пазар за своята продукция и може би част от нея ще реализират в Германия или Австрия. Но разбира се повече ще се радват, ако намерят местен пазар.

Тъй като стана късно и щяхме да спим на палатка, Красимир ни препоръча бреговете на Бяла река, до които се стига по хубав черен път. Поехме по него, но не след дълго се оказа, че не е толкова равен и хубав колкото ни го описаха. На моменти колата беше с едната гума във въздуха, в други чувахме как шасито скърцаше, а в трети просто се молехме колата да не се разпадне. Дойде момент, в който просто не можехме да продължим напред, а беше твърде късно да се връщаме и просто опънахме палатката на черния път зад колата. Очертаваше се да бъде дълга и неспокойна нощ.

Сладко опиянение на х. Тръстена

Следващата ни спирка бяха малиновите насаждения на хижа Тръстена. До нея може да се стигне по еднакво дълъг и трудно достъпен за лека кола черен път от с. Лакатник или от с. Бов. Отдавна бяхме дочули славата на малиновото вино, което правят тук и решихме, че е време да се убедим сами с очите и … небцето си.

Около хижата се намират 92 дка малинови насаждения създадени преди 7 години от Мария и Светослав. Тогава разбрали, че някой наоколо гледа малини и условията са подходящи, затова и те решили да се захванат с това. Финансирали проекта с помощта на банки и в момента от ранна пролет до късна есен стопанисват хижата и се грижат за малините.

Сега там имаше 15 берачи, които прибираха последните за сезона узрели малини. През месец юли помагачите понякога достигат и 120 на брой, за да приберат навреме реколтата до началото на август. За това им помага и една любопитна на вид машина, която минава между редовете и събира готовите плодове. А преди да се сдобият с нея, а и сега извън сезона, малините се събират на ръка в малки касетки.

Мария и Светослав продават на едро свежи малини, а всяка есен правят и малиново вино с чуден вкус и аромат. Горещо препоръваме да го пробвате, ако имате път към хижа Тръстена. Върви добре със синьо сирене от ферма Чемерник.

Предупреждаваме, че виното толкова се услажда, че човек лесно може да надвиши установената си мярка. Но не се притеснявай, защото винаги можеш просто да преспиш в хижата, а свежият планински въздух, както знаем от личен опит, оправя всичко.