По калдаръмените улици на Търново

Тази сутрин бе по-спокойна от обичайно, защото знаехме, че ще прекараме деня във Велико Търново и няма да пътуваме далече. Предстояха ни срещи с пчелар, билкар, шекерджия и майстор на кадаиф.

Познаваме бай Йордан Губерков от много време и купуваме мед от него редовно, но едва сега го накарахме да ни разкаже повече за себе си. Той произвежда мед повече от 12 години, като е започнал след като са го съкратили от местен завод за пластмасови изделия. Започва с едва няколко кошера, а в момента се грижи за над 100 в село Стефан Стамболово, близо до град Полски Тръмбеш. Преди няколко години Йордан решава да сертифицира меда си и сега очаква да свърши задължителния преходен период. В момента той зарежда 10-тина магазина в града, но се надява, че със сертификата за биологичен произход ще може да намери поне още толкова, с които да работи. На тръгване той ни подари едно малко бурканче с мед и ни изпрати с думите: „Яжте меда като храна, за да не го ядете като лекарство.” Мислим да го послушаме.

Следващия човек, с който искахме да се видим беше Емил Елмазов, за когото бяхме чували, че отглежда билки и лимец в района на Габрово. Надявахме се да го открием в неговата билкопродавница в Търново, но за съжаление се оказа, че сега е на път и ще се върне чак след няколко дни. За наше щастие, един негов служител се оказа доста разговорлив човек, та успяхме да разберем малко повече за дейността на г-н Елмазов. Преди повече от двайсет години той издава вестник Билкова борса, но за читателите явно не било достатъчно само да четат за билките, а искали да знаят и от къде да си ги купуват. За кратко време редакцията на вестника се напълва, не само с купища писма, но и с купища пакети билки, които циркулират между читатели и редакция. Така г-н Елмазов решава да направи билкова аптека, която да удовлетвори това търсене.

С годините всичко прераства в създаването на 150 дка билков резерват в Боженския балкан, в който сега освен различни видове билки, се гледат и няколко декара лимец. Радва ни фактът, че все повече хора в България се интересуват от този стар и така ценен сорт пшеница. Имахме удоволствието да пробваме хлебче направено от лимец в комбинация с ароматен липов чай. На тръгване си взехме 100гр лимец и си обещахме, че следващия път ще отидем на място в резервата да видим всички насаждения.

На Самоводската чаршия в Търново се отбихме в шекерджийницата на Добрин Трифонов, където пихме по една лимонада и пробвахме неговия страхотен локум. Ние като хора, които не си падат много по сладко, леко се затруднихме с изяждането дори и на едно парченце от него, но пък си заслужаваше. От рафта ни изкушиха и още две неща: пестил и балсуджук. Първото се прави от варени сушени сливи, а второто от орехи в гроздова шира (пресовано грозде преди да стане на вино). Тях си ги взехме за изпът и се отправихме към другия дюкян, който привлече любопитството ни – мястото, където правеха кадаиф.

В малкото и горещо помещение ни посрещна Грета Григорова, която с усмивка на лице приготвяше поредната порция кадаиф. Той се прави на голямо хоризонтално метално колело, върху което със специален уред се изсипва смес от брашно, вода и сол. Едно време колелото се е нагорещявало на дърва, но сега това става с газ. Но иначе технологията си е останала същата. Грета е научила занаята от местната майсторка преди близо 20 години и сега с гордост продължава традицията. Тя много харесва работата си и фактът, че постоянно идват нови и различни хора, с които може да общува. От Грета научихме и една много интересна рецепта за приготвяне на кадаиф, та сега нямаме търпение да се приберем вкъщи и да я пробваме. Ще се похвалим с резултата.

И замириса на море…

Единият от нас успя да поспи. Другият не. Фактът, че в радиус от няколко километра няма жив човек, освен може би някакви диви животни, в комбинация с горската тъмнина, силния вятър и развинтената фантазия, доведоха до многократно усилване на инстинкта за самосъхранение и придружаващия го неистов страх. И двамата негласно знаехме, че щом ни огрее лъч утринна светлина, стягаме багажа и дим да ни няма. Това и се случи. Но за наше (и на колата) съжаление, трябваше да минем наобратно през черния път, по който дойдохме вчера. Размина ни се леко – откачихме единствено задната броня на едно баирче. Е, тя така или иначе от едната страна се държеше на магия, сега поне имаме повод да я оправим цялата. В момента, в който стъпихме на асфалта се прекръстихме и отпрашихме в посока морето.

Офф Роуд колата

Офф Роуд колата

Първата ни спирка за деня беше офиса на фирма Тронка в град Елхово. Там се срещнахме с Васил Славков, който ни разказа, че те са сертифициран биологичен производител на билки с над 160 дка култивирани насаждения. Отглеждат мащерка, мента, невен, градински чай, мурсалкси чай, маточина, шипка и лайка. Над 80% от продукцията им отива на австрийския пазар, а останалото пласират на местния със собствената си марка. В сезона от април до септември, билките се събират на ръка от около 30 човека, а после отиват в сушилнята в съседното село Изгрев. Зарадвахме се да научим, че българска фирма работи от години на международен пазар, но Васил побърза да ни увери, че трябва много да се внимава с такъв тип бизнес, защото „в земеделието спокойно можеш да фалираш за една година”. На тръгване той ни упъти как да стигнем до техните насаждения с билки, за да разгледаме и ни пожела успех. Ние искрено му желаем същото.

По пътя към морето искахме да посетим и още едни хора, за които знаехме, а и няколко човека по пътя ни ги бяха препоръчали. Това беше фермата на Таня и Христо Пенови от град Средец. Намерихме ги в двора на къщата им заобиколени от усмихнатите им неуморни внучета. Докато похапвахме студена диня, Таня ни разказа за техните насаждения не далече от града и за проблемите, които среща като биологичен просизводител. Един от тях е например липсата на чиста вода за поливане на растенията, но той е решим. Докато фактът, че техните съседи по нива пръскат с машини химия върху насажденията си и понякога вятърът отнася част от нея върху последната леха на Таня, вече е истински проблем. Тя не е доволна от съществуващите  регламентиране и контрол  от страна на държавата, но дори и липсата на подкрепа не я отказва от започнатото.

Разбрахме, че семейство Пенови имат големи насаждения от круши и миналата година са правили прясно изцеден сок от тях. Увериха ни, че е бил страхотен на вкус, но за (наша) жалост отдавна е свършил. Реколтата от тази година планират да направят на сушени плодове. С удоволствие ще се свържем с тях на есен, защото тогава ще са готови и техните лук, нахут, сусам, тикви и леща. Последната е български сорт, от който Таня ни подари една кило на тръгване. Ще си я сготвим с кеф, когато се приберем.

Отправихме се към Поморие вече изморени от дългия път днес, но и с усмивка на лице, защото бленувахме да се топнем по залез в морето.

В сърцето на Родопите (част втора)

Следващата ни спирка беше Триград. Казаха ни, че там ще намерим хубаво сирене и чист високопланински мед. Точно така и се оказа. Първо посетихме местната мандра. Тя изглеждаше наполовина по-малка от мандрите, които бяхме виждали досега, но за сметка на това имаше сходна история. Закупена преди 14-15 години като рушаща се сграда, сега мандрата е реновирана и оборудвана и преработва около 1 тон мляко. Както станахме свидетели, голяма част от тази продукция се продава на място на сякаш неизчерпаемото количество туристи, които минават през града всеки ден. За щастие успяхме да се доберем за няколко минути до Диана, която ни разказа за продуктите и историята на мандрата. Тя ни препоръча да си вземем Кефалотири, а и ние бяхме твърдо убедени, че е крайно време да го пробваме с или без узо, така че изборът бе ясен. За резултата ще се похвалим допълнително.

На тръгване от Триград искахме да намерим поне един производител на мед от региона. Имахме късмета още първата баба, която попитахме на площада освен да прави мед, събира и билки. Останахме с впечатлението, че тя повече се зарадва да ни срещне отколкото ние нея и с приповдигнат дух ни отведе в малкото си ароматно складче. Там имаше различни по големина, цвят и консистенция бурканчета с мед и кашончета с връзки билки. Разбрахме, че жената се казва Севда и има 17 кошера в съседното село Жребево, а когато тя и мъжът й не се грижат за тях, събират диворастящи билки. С радост установихме, че можем да разпознаем всички налични билки – риган, мента, жълт кантарион, бял равнец, мурсалски чай. Жената смело ни подкани да пробваме от всички налични бурканчета мед и да си изберем. Заложихме на две малки бурканчета да имаме за закуска по пътя, а Севда ни увери, че ако ни харесат, няма проблем да ни прати по пощата и още. „А къде да си запишем адреса?…”

Бяхме решили, че тази вечер ще спим при нашите приятели от село Гудевица, но преди да стигнем там, искахме да посетим още едно място, което е в нашия списък – овцеферма Кехайови. Знаехме, че тя се намира около град Девин, но нямахме идея как да стигнем до там. На помощ ни се притекаха случайни местни хора, които много добре знаеха пътя за овцефермата, защото редовно си взимаха мляко и сирене от там. За съжаление обаче, нямаше как да се качим до мястото с нашата кола, затова повървяхме пеша близо час под жаркото слънце нагоре през гора и поля, докато стигнем постройките извисяващи се над околностите на Девин.

Горе ни посрещнаха Мариана Кехайова и синовете й, които като видяха изморените ни и слънчасали  физиономии, веднага ни настаниха на плътна сянка и ни почерпиха със студен айран от овче мляко. След  три глътки от този елексир вече бяхме готови да си поговорим с нашите домакини.

Преди години Рашко, съпругът на Мариана, решил да продължи заниманието на неговите родители и започнал да отглежда овце близо до Девин. В началото били 4-5 животни, а сега има 250 овце, 60 крави, 20 телета, 60 кози, 13 коня. След като видели, че няма да могат да се справят с животните живейки в града, семейство Кехайови продали апартамента си и се заселили за постоянно в планината. Когато отишли там имало само стар обор и две стаички, а сега са създали уютна къща за гости с механа, където можете да пробвате техните домашни млечни продукти.

Мариана приготвя страхотно на вкус мехово овче сирене. Занаята е научила от бай Валентин от село Забърдово, който дълги години е работил в различни мандри в Родопите и знае тънкостите при работата с високопланинското мляко. Сега Мариана прави всичко на ръка съхранявайки традиционните местни рецепти за сирене и кашкавал. С тази технология тя дори успява да спечели трето място на балканско изложение за сирена в Македония.

Тръгнахме си с подаръци парче сирене и  буркан домашен шипков мармалад и с желанието да се върнем в овцеферма Кехайови отново.